В петък главатарят отишъл в джамията, а Мохамед го съпровождал.
Излезли из града, ходили, стигнали пред къщата на Али Баба. Мохамед поканил съседа си да влезе и да раздели трапезата му. Главатарят уж се дърпал и отказвал, но Мохамед настоял. Накрая той се съгласил и казал:
— Ще изпълня желанието ти заради нашето приятелство, но при едно условие: не слагайте в гозбата сол, тя ми е противна и аз не мога нито да я ям, нито да я мириша!
— Щом стомахът ти не приема солено, ще ти слагат само безсолни гозби! — отговорил Мохамед.
Главатарят пристъпил през прага и влязъл в къщата. Али Баба го поздравил, сложил го на почетно място. Крадецът бил изменил лика си и на стопанина хич и не му минало през ума, че е пуснал вълк сред овце или лъв сред крави. Разговарял с госта си, а Мохамед отишъл при Марджана и й казал да не слага сол в гозбите, защото гостът му не можел да я понася. Марджана се поядосала, защото вече била приготвила гозбите и сега й се налагало да готви други, без сол. Но й се сторило подозрително това искане. Решила тя да погледне що за човек е този, който не иска сол. Когато сложили трапезата пред събеседниците, Марджана хвърлила поглед към чуждоземния търговец и с цялата си проницателност веднага го познала. Забелязала под наметалото дръжка на кама и си рекла: „Сега разбирам защо този проклетник не иска да вкуси сол с моя стопанин! Той иска да го убие, а да се прави това, след като е вкусил от неговата сол, е много грешно14! Но ако е пожелал Аллах, аз няма да му позволя!“
Събеседниците вкусили от всички гозби, Али Баба уговарял госта да си хапва, а когато се наситили, донесли вино, сухи и пресни плодове и сладки. Чашата тръгнала между тях, проклетникът наливал, но сам се въздържал да пие — искал да ги опие, а сам да остане трезвен, да използва някой удобен миг и да пролее кръвта им, а после да избяга.
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че докато тримата пиели и си приказвали, при тях влезли Марджана и Абдуллах. Марджана била в мрежеста александрийска риза без ръкави, запасана със златен пояс с разни скъпоценни камъни по него, който стягал кръста й и бедрата й изпъквали. На главата й имало воал с бисери, на шията й — огърлица от изумруди, рубини и корали, изпод която се надигали гърдите й като два зрели нара. Била прекрасна като разпъпил пролетен цвят или луна при пълнолуние. Абдуллах също бил облечен в богати дрехи, той удрял по дайрето в ръцете си, а тя танцувала като най-изкусна танцьорка. Али Баба се зарадвал, засмял се и викнал:
— Кълна се в Аллаха, сетила си се отлично — точно сега ни се прииска да се полюбуваме на танци, за да бъде пълна радостта ни! — а после се обърнал към госта си: — Тази неволница няма равна на себе си! Тя е майстор по всичко, никое изкуство не е тайна за нея, друга такава жена в наше време не може да се намери! Аз съм й длъжник за едно благодеяние, тя ми е по-скъпа от дъщеря! Гледай, господине, колко е хубаво лицето й, как е стройна снагата й, как хубаво танцува, как красиво се извива, как изящно се движи!
Но главатарят не го чувал и не схващал нищо от приказките му, той загубил ума и дума от огромен гняв. Появата на двамата разстроило всичките му сметки.
А Марджана изпълнявала прекрасен танц по-добре от всяка танцьорка. Тя дори извадила камата от колана си, както правят бедуините, и докосвала с острието му ту своята гръд, ту гръдта на Али Баба, ту го приближавала до гърдите на сина му Мохамед, ту го допирала до гърдите на главатаря. После взела дайрето от ръцете на Абдуллах, поднесла го на Али Баба и му направила знак да й даде някоя пара, както е обичаят. Али Баба хвърлил един динар в дайрето. Тя пристъпила към сина му и той й хвърлил още един динар. После пристъпила към главатаря с камата в едната ръка и с дайрето — в другата. Докато той търсел някоя пара, Марджана изведнъж забила камата в гърдите му. Той издал ужасен рев и паднал мъртъв. Али Баба и синът му скочили, обезумели от страх, и й завикали:
— Измамница! Ти ни вкара в беда, от която измъкване няма! Заради тебе ще погубим душите си! Но първи, който ще бъде наказан, си ти, проклетнице! Дори да избягаш от ръцете на кадията, от нашите ръце няма да избягаш!
14
Както и у нас, обичаят да се посреща гостът с хляб и сол у арабите има ритуален характер на сприятеляване до гроб и нарушаването на такова приятелство се смята за особено голям грях — бел.прев.