— Виж го, мамо, този Ахмад Данаф! — рекла веднъж дъщерята. — Изгонили го от Кайро, а той полека-лека се възкачваше сан след сан в Багдад, сближи се с халифа и стана предводител на дясното крило! А тази плешива твар пък, Хасан Шуман, стана предводител на лявото крило! Имат си трапеза на обяд, трапеза на вечеря, всеки получава по хиляда динара на месец, а ние живеем изоставени, никого не го е грижа за нас! Хайде, мамо, измисли някаква хитрост, пък дано пак да получаваме бащината си плата!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Далила отговорила на Зейнаб:
— В Багдад, дъще, никой не може да намисли хитрости, по-големи от онези на Ахмад Данаф и Хасан Шуман, но аз ще се опитам!
Покрила си лицето, облякла дрехи на бедна суфитка, която отива в Кааба с вълнена дреха, сложила си пояс, взела един ибрик, напълнила го догоре с вода, поставила при отвора му три динара, покрила ги с кърпа, окачила на ръката си броеница, размахала знаменце от червени и жълти парцали17 и завикала:
— О, Аллах! О, Аллах!…
Така тя започнала хитрината си. Вървяла от сокак в сокак и стигнала до един мегдан. Насреща имало порта с мраморен праг, а пред нея — марокански страж.
Този дом принадлежал на предводителя на чаушите. Той бил човек богат, имал много ниви и къщи и получавал висока плата. Наричали го Хасан Шарр ат-Тарик, защото удрял, преди да заговори. Имал си хубава жена и я обичал, но в нощта, когато за пръв път влязъл при нея, тя взела от него клетва да не взема друга съпруга и да спи само у дома си. Един ден този Хасан бил в дивана при халифа и видял, че всеки емир си има по един-двама синове. После се погледнал в огледалото, видял, че белите косми в брадата му вече покриват черните, и си казал: „Нима Онзи, който прибра баща ти, няма да те дари със син?“ Влязъл гневен при жена си.
— Добър вечер! — поздравила го тя.
— От деня, в който съм те видял, добро не съм видял! — креснал той. — Ти взе клетва от мене да не се женя за друга! Но днес гледах емирите — всеки си има поне по един син, някои и по повече! Смъртта идва, а аз нямам нито син, нито дъщеря! Ядосах се, че си безплодна!
— Аллах да те накаже! — възкликнала тя. — Толкова унижения преживях, вълна горих, лекове пих, но вината не е моя! Твоя е, защото си плосколик катър, семето ти е бистро, деца не създава!
— Щом се върна от път, ще се оженя за друга! — креснал той.
— Моят късмет е в ръцете на Аллах! — отвърнала гневно тя.
Двамата се разделили.
Та именно неговата жена, която се казвала Хатун, него ден надзърнала през прозореца, под който стояла Далила. Старицата също я видяла, забелязала скъпите й нанизи и дрехи и си помислила: „Далила, капчица хитрост нямаш, ако не извадиш тази булка от дома й и не й отнемеш дрехи, накити и всичко, което е по нея!“ Застанала под прозореца и заповтаряла:
— О, Аллах! О, Аллах!
Хатун забелязала старицата в суфитски дрехи, в които изглеждала като искра от свещен огън, и сякаш говорела: „Елате при мене всички, обичащи Аллах!“
— Кажи на привратника Абу Али да пусне тази жена да влезе и да помолим благословията й! — наредила тя на слугинята.
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че привратникът понечил да целуне ръката на Далила, но тя не му позволила, а му казала:
— Дръпни се, за да не омърсиш свещеното ми обмиване! Ти си забелязан от приближените на Аллах! Аллах да те освободи от тегобите на тази служба, Абу Али!
А привратникът имал да взема плата за три месеца и не се надявал някога да бъде освободен от тази служба.
— Майко! — замолил се той. — Сипни ми вода от ибрика, за да получа благоволение от тебе!
Далила поела ибрика с две ръце, завъртяла го във въздуха, разтърсила го, за да му падне тапата, и трите динара паднали на земята. Привратникът ги събрал и си помислил: „За бога, тази жена може да открива всяка тайна! Тя позна, че имам нужда от пари, и направи така, че трите динара ми дойдоха от небето!“ Погледнал ги в ръката си и рекъл:
— Вземи ги, леличко! Тези три динара паднаха от твоя ибрик!
— Махни ги от мен! — викнала тя. — Аз не мисля за нищо тленно от този свят! Вземи ги вместо онези, които имаш да вземаш от един човек!
17
Всички посочени белези са характерни за суфитите — крайно религиозна мюсюлманска секта, чиито представители били известни като фанатици, но и се славели с благочестивост — бел.прев.