Хардрок. Тин Лизи. „The Boys Are Back in Town“.
Страхотен ритъм. Сигурно бе цяло мъчение да поддържаш темпото. Бицепсите на Никуист се търкаляха като твърди точки под загорялата кожа.
Направи още шест твърди вдигания, после няколко треперливи и накрая музиката спря. Изпускайки хрипкав вик, който можеше да бъде както от болка, така и от чувство за победа, той подгъна колене и все още със затворени очи остави щангата върху пясъка. Издиша шумно и започна да се надига, разтърсвайки глава и пръскайки капки пот. Плажът бе почти празен. Въпреки хубавото време по плажната ивица се разхождаха само няколко души и повечето от тях — с кучета.
Обадих се:
— Здрасти, Тод.
Той още не се бе изправил напълно и едва не падна от изненада.
Обаче се справи чудесно — стъпи встрани и се завъртя като танцьор. Отворил широко очи, той се вторачи в мен, позна ме и се усмихна широко.
— Докторът, нали? Запознахме се в голямата къща.
— Алекс Делауер.
Приближих се към него и протегнах ръка. Обувките ми се напълниха с пясък.
Той погледна облечените си в безпръстите ръкавици ръце и ги вдигна във въздуха.
— По-добре недейте, док. Потни са.
Отпуснах ръка.
— Тъкмо довърших упражненията си. А вас какво ви води насам?
— Търся госпожа Рамп.
— Тук?!
Изненадата му изглеждаше неподправена.
— Търсят я навсякъде, Тод. Помолиха ме да дойда и да проверя и тук.
— Странно наистина — каза той.
— Кое е странно?
— Ами… цялата тази история. Изчезването й. Наистина мистериозно. Къде би могла да бъде?
— Точно това се опитваме да разберем.
— Да. Така е. Е, тук обаче няма да я намерите, това поне е сигурно. Тя никога не е идвала тук. Нито веднъж. Поне не и откогато аз живея тук. — Той се извърна към океана, протегна се и вдиша дълбоко. — Можете ли да си представите, да имаш такова място и да не идваш в него?
— Страхотно е — съгласих се. — Откога живееш тук?
— От година и половина.
— Под наем ли?
Той отново се усмихна широко, сякаш горд с някаква своя тайна. Сваляйки ръкавиците, прокара пръсти през косата си. Посипаха се още капки пот.
— Сключихме сделка — отвърна той. — Уроци по тенис и тренинг за господин Ар срещу покрив над главата за мен. Но всъщност не го използвам често. В повечето случаи ходя по други места, пътувам — миналата година например пътувах чак до Аляска. Преподавах упражнения на стари дами. Освен това давам уроци и в Брентууд Кънтри Клъб и имам много приятели в града. Тук спя може би един или два пъти в седмицата.
— Сделката ми изглежда добра.
— Така е… а знаете ли колко им е наемът на места като това? Дори и да са такива мижави.
— Пет хиляди на месец?
— Десет за цялата година. Осемнадесет до двадесет само за през лятото, дори и без топла вода. Но господин и госпожа Ар постъпиха наистина мъжки, като ме пуснаха да живея тук когато поискам, само трябва да отскачам от време на време до Смогсвил19 и да поизпотявам господин Ар, когато той пожелае.
— Той не идва ли тук?
Усмивката угасна.
— Всъщност не. Защо да идва?
— Просто питам. Изглежда ми добро място за поизпотяване.
Двамата с него чухме женски гласове и се извърнахме едновременно. Две момичета в оскъдни бански, на около осемнадесет-деветнадесет години, разхождаха овчарка. Кучето непрекъснато се дърпаше от каишката, мъчейки се да избяга от вълните, карайки момичето да подтичва неохотно подире му. Тя се опитваше известно време да го укроти, после се отказа и остави кучето да я повлече диагонално по плажа. Другото момиче я последва. Когато стигнаха до границата на съседния имот, кучето спря да дърпа каишката. Тримата тръгнаха към нас.
Никуист не сваляше очи от тях. И двете бяха с дълги и гъсти, позагрубели от слънцето гриви. Едната бе руса, а другата — червенокоса. Високи и дългокраки, със съвършено бедро и типични засмени лица на калифорнийски момичета, двете сякаш излизаха от реклама на безалкохолни напитки. Банският на русата бе бял, а този на червенокосата — отровнозелен. Когато приближиха само на няколко метра от оградата, кучето спря, закашля се и започна да изтръсква мократа си козина. Червенокосата се наведе и го погали, откривайки тежки и гладки гърди.