— Популярна ли? — изненадах се. — Тя никога не е споменавала никакви други приятели освен теб. И не съм виждал някой да идва у тях.
— Малко избухлива е. Но всички я харесваха. Можеше да бъде водачка на мажоретките, можеше да ходи в най-изисканите клубове, ако искаше, но нея я вълнуваха други неща.
— Какви например?
— Главно учението.
— И какво друго?
Той се поколеба, после продължи:
— Майка й. Като че ли най-важната работа за нея в живота бе да бъде дъщеря. Веднъж ми каза, че чувствала, че винаги трябва да се грижи за майка си. Опитах се да я убедя, че така не бива, но тя вдигна пара. Каза ми, че и представа съм си нямал какво е било. Не спорих. Това само щеше да я ядоса още повече, а аз не обичам да я виждам ядосана.
Той си тръгна, преди да успея да отговоря. Гледах го как сваля веригата на паркинга, качва се в тойотата и потегля.
С двете ръце на волана.
Това момче ще отиде далеч.
Сърдечен, почтителен, изобретателен и неумолимо усърден.
Кажи-речи мъжко копие на Мелиса, неин духовен брат. Разбирах защо се е получил отклик.
Добро хлапе.
Твърде добро, за да е истинско ли?
Разговорът ми с него бе задействал радарите ми на терапевт, макар че не бях сигурен защо.
Или пък може би си пълнех главата с разни предположения, за да избегна действителността. Почти не бяхме говорили по главната тема.
Сини небеса, черна вода.
И нещо бяло плава…
Запалих севилята, подкарах и влязох в границите на Сан Лабрадор.
Мелиса бе будна, но не говореше. Лежеше по гръб, подпряла глава на три възглавници със събрана нагоре коса и подути очи. До нея на люлеещия се стол, заеман само преди час от Мадлен, седеше Ноел, държеше ръката й и ту изглеждаше доволен, ту започваше да се притеснява.
Отново в униформата си, Мадлен се носеше из стаята като пристанищен влекач, акостирайки тук да пооправи, там да поизбърше, по-натам да отвори чекмедже. На нощната масичка имаше чиния с юфка, която бе станала на бетон. Завесите бяха дръпнати, за да предпазят стаята от яркото обедно слънце.
Наведох се под балдахина и казах „здрасти“. Мелиса отбеляза присъствието ми със слаба усмивка. Стиснах я за ръката, която Ноел не бе обсебил. Попитах я дали мога да направя нещо за нея.
Поклащане на главата. Отново приличаше на деветгодишна.
Въпреки това останах. Мадлен пошета още малко наоколо, после каза:
— Слизам долу, ma petit choute20. Нещо за хапване?
Мелиса поклати глава.
Мадлен взе чинията с юфката и тръгна към вратата, но на половината път се спря.
— Нещо за хапване за вас, мосю доктор?
Поканата и титлата „доктор“ означаваха, че съм направил нещо както трябва.
Усетих, че съм гладен. Но дори и да не бях, нямаше да я разочаровам.
— Благодаря — отвърнах. — Нещо леко би било чудесно.
— Пържола? — попита тя. — Агнешка. Имам двойни.
— Една малка пържола би било идеално.
Тя кимна и излезе.
Останал сам с Мелиса и Ноел, се почувствах като нежелан придружител. Толкова им бе приятно един с друг, че трети явно вече бе тълпа.
Очите й скоро се затвориха. Излязох в коридора и тръгнах покрай вратите към задната част на къщата. Към спираловидната задна стълба, по която Джина Рамп беше слязла при първото ми посещение тук, търсейки Мелиса. Тази стълба вървеше и нагоре. Заизкачвах се по нея, докато излязох на площадка около десет квадратни метра. Най-забележителното нещо тук беше кедровата двукрила врата.
В бравата стърчеше старовремски железен ключ. Превъртях го, влязох в тъмното, зашарих с ръка по стената и светнах. Намирах се в огромна стая, прилична на таванско помещение. Стаята бе около тридесет метра дълга и поне половината от това широка, с дъсчен, прашен под, стени в кедрова ламперия, неполиран гредоред на тавана и голи крушки, кабелите до които вървяха по гредите. Прозорци и от двата края, закрити с мушама.
Дясната част от стаята бе пълна — мебели, лампи, дървени сандъци и кожени куфари, които напомняха за ерата, когато се е пътувало само с влак, теглен от парен локомотив. Различни предмети, нахвърлени безразборно, но все пак обединени от някакъв общ признак — тук групичка статуетки, там цяла леярна от бронзови статуи. Мастилници, часовници, препарирани птици, гравюри от слонова кост, инкрустирани кутии. Навити килими, животински кожи, пепелници от слонски крак, стъклени абажури, които биха могли да бъдат от „Тифани“. Изправена бяла мечка със стъклени очи, вече пожълтяла козина, озъбена, замахнала с едната лапа, а в другата стискаща препарирана сьомга.