Мелиса въздъхна и подпря брадичка на дланта си.
Попитах я:
— Как си, моето момиче?
— Не знам — отвърна тя. — Това е толкова… Чувствам се като че ли… Като че ли нямам… Не знам.
Докоснах я по рамото.
Тя продължи:
— Кого се опитвам да лъжа? Ще се боря с тях. Та аз съм едно нищо. Кой ще ме чуе?
Отвърнах:
— Твоят адвокат ще се бори. Ти сега просто трябва само да се грижиш за себе си.
Дълго мълчание. После:
— Май е така. — Пак мълчание. — Наистина съм сама.
— Много хора тук се грижат за теб, Мелиса.
Майло гледаше в пода.
— Наистина съм сама — повтори тя с лека изненада в гласа, сякаш бе пребродила цял лабиринт за рекордно кратък срок само за да открие, че изходът му излиза на пропаст. — Уморена съм. Мисля да поспя.
— Искаш ли да постоя при теб?
— Искам да спя с някого. Не искам да съм сама.
Майло остави кутията на масата и излезе.
Останах с Мелиса, мъчейки се да я успокоя, но без особен ефект.
Майло се върна с Мадлен. Едрата жена дишаше тежко и като че ли бе малко развълнувана, но като застана до Мелиса, лицето й вече изразяваше само нежност. Мадлен се наведе и притисна главата й на гърдите си.
— Аз спя с теб, cherie24. Ела.
Вече в колата, поели към изхода на имението, Майло каза:
— Добре де, добре. Аз съм задник, който не знае как да се държи с деца.
— Значи не мислиш, че пречупването й е било театър, така ли?
Той изведнъж натисна здраво спирачката в края на алеята и рязко извърна глава към мен.
— Какво, по дяволите, беше това, Алекс? Въртиш ножа в раната, а?
Зъбите му бяха оголени. Светлината от прожектора над чамовата порта им придаваше жълтеникав отблясък.
— Не — отвърнах, изпитвайки внезапен страх от него. За първи път, откакто го познавах. Чувствайки се като заподозрян. — Не, сериозно говоря. Не се ли е преструвала?
— Да бе, да. Искаш да ми кажеш, че ти мислиш, че е психопатка?
Той вече крещеше, удряйки със свит юмрук по волана.
— Не знам какво да мисля! — креснах в отговор. — Ти непрекъснато ми подмяташ разни предположения като непозволени удари.
— Мислех, че това е целта на занятието!
— Целта на занятието е да помогнем!
Майло навря лицето си още по-напред, сякаш беше някакво оръжие, после се отдръпна, отпусна гръб на облегалката и прокара длан през косата си.
— Мамка му, каква приятна сценка, а?
— От недоспиването е сигурно — отвърнах аз и още малко остана да се разтреперя.
— Сигурно… Да не си решил да се измъкваш?
— Не, по дяволите.
Той се засмя.
— Нито пък аз… Съжалявам, че ти се развиках.
— И аз съжалявам. Какво ще кажеш просто да го забравим?
Той отново постави ръце на волана и продължи да кара. Бавно, с изключителна предпазливост. Намалявайки на всяка пресечка, дори и да липсваше знак „Стоп“. Оглеждайки се на всички страни и надничайки във всички огледала, макар че улиците бяха празни.
Малко след десет часа наближихме мисия „Вечна надежда“ и паркирахме на една пресечка от нея. Във въздуха се носеше миризмата на вкиснат боклук, сладникаво вино и пресен асфалт, примесена от време на време със странния за това място аромат на цветя, който като че ли идваше от запад — сякаш по-добрата част на града изпращаше осезаемо приветствие от добре уредените си къщи и градини.
Предната фасада на мисията бе окъпана в изкуствена бяла светлина. Пред входа й се бяха събрали петима-шестима опърпани мъже и слушаха или поне се преструваха, че слушат двамата мъже, облечени в цивилни костюми.
Докато приближавахме, видях, че двамата говорещи бяха прехвърлили тридесетте. Единият от тях бе висок, слаб, със зализана, късо подстригана руса коса и странно тъмни мустачки, спускащи се под прав ъгъл към устата. На носа му лежаха очила в сребърни рамки. Бе облечен в сив летен костюм. Ръкавите на сакото му бяха ужасно къси и оставяха огромните му китки оголени. В едната си ръка държеше бележник, подобен на този на Майло, и пакет „Уинстън“.
Другият бе нисък, набит, смугъл и с гладко избръснато, бебешко лице. Тесните цепки на очите му отиваха на устните. Бе облечен в тъмносин блейзър и сиви панталони. Именно той водеше по-голямата част от разговора.
Двамата мъже бяха в профил към нас и не ни виждаха.