Еспозито каза:
— Идвал си тук преди и си разговарял с покойника. За какво?
— За нищо. Той не искаше да говори.
— Не те питам за това — каза Еспозито, разчленявайки думите една по една. — Относно какво точно беше намерението ти да разговаряш с покойника?
Майло помълча малко — премервайки отговора си или смилайки синтаксиса на зададения въпрос.
— Относно възможното му участие в смъртта на майката на моята клиентка.
Еспозито не даде вид, че е чул. Той някак си успя да отдръпне тялото си назад, като в същото време опъваше шия напред.
— Какво имаш да ни кажеш?
Майло отвърна:
— Десет към едно, че ще излезе нещо глупаво. Разпитайте жителите на този курорт тука и разберете кой е последният човек, на когото Маклоски не е сипал достатъчно чорба.
— Спести ни съветите си — отговори Еспозито, отдръпвайки се още повече. — Говоря за информация.
— Нещо като „Кой го направи“?
— Нещо като.
— Боя се, че няма да мога да ви помогна с това — каза Майло.
Люис се намеси:
— Теорията ти за чорбата не се връзва, Стърджис. Обитателите на този курорт обикновено нямат коли.
— От време на време получават работа за един ден — каза Майло. — Карат стока, товарят, разтоварват. А може Маклоски просто да е налетял на някой, който да не е харесал лицето му. Нямаше кой знае какво лице.
Люис продължи да пуши и не каза нищо.
— Страхотно — бе коментарът на Еспозито. После продължи към мен: — Да имате да добавите нещо?
Поклатих глава.
— Какво да кажа? — каза Майло. — Току-що се сдобихте с още няколко „Кой го направи?“. Така, за разнообразие.
Люис пушеше.
Еспозито каза:
— И нямаш нищо, с което да извадим „Кой“ от „го направи“?
— Твоята интуиция е добра като моята — ухили се Майло. — Е, може би не чак толкова добра, но съм сигурен, че ще поработиш върху нея.
Той тръгна да заобикаля двамата, отправил се към входа на мисията. Опитах се да го последвам, но Люис се изпречи на пътя ми.
— Чакай малко, Стърджис — каза той.
Майло се обърна. Челото му бе сбърчено на топка.
— Мислех да се видя с отеца — каза Майло. — Време е за изповед.
— Точно така — подхвърли ехидно Еспозито. — Отчето ще брадяса, докато ти слуша греховете.
Люис се засмя, но смехът му прозвуча пресилено.
— Може би още не е време — каза той на Майло.
— Не виждам никаква жълта лента, Брад.
— Може би още не е време.
Майло сложи ръце на хълбоците си.
— Искате да ми кажете, че влизането е забранено, защото вашият покойник е живеел тук, а в същото време позволявате на тия скитници да се мотаят напред-назад. На Хърмън младши това ужасно ще му хареса, Брад.
— Колко време мина, три месеца? — каза Люис. — А вече се държиш като някакъв шибан началник.
— Глупости — отвърна Майло. — Ти се държиш така, сякаш някой те е вързал с невидими конци, Брад. Ти си тоя, който изведнъж стана внимателен.
— Писна ни да слушаме тия лайна — намеси се и Еспозито и разкопча сакото си.
Пушейки като комин, Люис го задържа с ръка. После хвърли цигарата на тротоара, погледа я как гасне, после се дръпна встрани.
— Хей! — отреагира веднага Еспозито.
— Майната му! — изсъска Люис така свирепо, че затвори устата на Еспозито. После към мен: — Хайде! Движение!
Пристъпих напред и Майло постави ръка на дръжката на вратата.
— Не прецаквай нещата — каза Люис. — И не ни се пречкай на пътя, сериозно ти говоря. И изобщо не ми пука колко скапани адвокати имаш зад гърба си, чу ли?
Майло отвори вратата. Преди отново да я затвори, чух как Еспозито промърмори:
— Maricon25.
Последва смях, много пресилен и много сърдит.
В огромната зала работеше телевизор. На екрана вървеше някакъв полицейски сериал и четиридесетина чифта полузатварящи се очи следяха бързо сменящите се сцени.
Бяхме прекосили половината зала, когато отец Тим Андръс се появи иззад един ъгъл, забутал пред себе си алуминиева количка с кана кафе. Долната й полица бе пълна с пластмасови чаши. Свещеническата риза с неопределен цвят бе извадена над избелели дънки, чиито колене бяха изтъркани до бяло. На краката му бяха същите бели баскетболни маратонки, с които бе обут, когато се видяхме за първи път — сега една от връзките му се бе развързала.