— Доста неща знаеш — забелязах аз.
Тя се изчерви.
— Научиха ме.
— Джейкъб?
Тя кимна и отклони поглед.
— Както и да е, сигурна съм, че видяхте достатъчно за един ден.
Завъртя се на пети и тръгна да излиза от стаята, последвана от мен. Излязохме от претъпканата с книги зала, минахме през отворената врата на следващото огромно пространство, чийто таван този път представляваше орехов гредоред, боядисан на ръка, и високи френски врати. През прозорците се виждаше още зеленина, горички и цветя, каменни алеи, беседки, аметистовосин плувен басейн, а по-нататък, зад покритата от увивни растения асма с метнат отгоре прозрачен брезент, се чуваха отмерените удари на тенис ракети.
На около шестдесет метра по-натам, откъм лявата страна на двора, имаше дълга постройка в бежов цвят, прилична на конюшня — десетина-дванадесет дървени врати, някои от тях леко отворени, пред които имаше широко павирано дворче, изпълнено с блестящи дългомуцунести стари автомобили. Над една от колите, с гюдерия в ръка, бе наведена фигура в сиви работни дрехи, усърдно търкаща блестящия калник на някакъв рубиненочервен шедьовър на техническата мисъл. По излизащите отстрани блестящи колектори на ауспуха познах, че е „Дюзенберг“, и попитах Мелиса дали съм прав.
— Да, точно такава е — отвърна тя и гледайки право пред себе си, продължи да ме превежда през претъпканите с произведения на изкуството стаи галерии.
— Не знам — проговори тя изведнъж. — Струва ми се, че просто има много неща, които започват с намерението да бъдат хубави, а после се превръщат в грозни.
Казах:
— Маклоски?
Тя пъхна и двете си ръце в джобовете на дънките и енергично кимна.
— Много мисля за него.
— Повече от преди?
— Много повече. Откакто говорихме с вас. — Тя се спря, извърна се към мен и примигна. — Защо се е върнал, доктор Делауер? Какво иска?
— Може би нищо, Мелиса. Може би това нищо не означава. Ако някой изобщо може да узнае, то това е моят приятел.
— Надявам се — отвърна тя. — Наистина се надявам. Кога може да започне?
— Ще го накарам да ти се обади колкото е възможно по-скоро. Казва се Майло Стърджис.
— Добро име — каза тя. — Солидно.
— И той е такъв.
Двамата с Мелиса отново излязохме в антрето и тя се насочи към зелената стълба. Когато ръката й докосна перилата, аз я запитах:
— Относно Маклоски, страх ли те е за собствената ти безопасност?
— За моята? — повтори тя, спирайки се с крак на първото стъпало. — Защо трябва да ме е страх?
— Няма причина. Просто ти говореше за красотата като за проклятие. Чувстваш ли се обременена или застрашена от това как изглеждаш?
— Аз? — Смехът й бе твърде кратък и висок. — Елате, доктор Ди. Елате да се качим горе. Там ще ви покажа какво е красиво.
10.
Горната площадка представляваше шестметрова розетка от черен мрамор с вградени вътре сини и жълти слънца. Около стените се гушеше френска провинциална мебелировка с издути шкафчета и вити крака. По стените висяха ренесансови картини от сантименталната школа — херувимчета, арфи, религиозни сцени. Оттук се разделяха три коридора. В единия коридор отдясно имаше две жени с прахосмукачки в ръка. Другите два бяха тъмни и пусти. Тук приличаше повече на хотел, отколкото на музей. Тъжен и безцелен разкош на хотел през извънсезонно време.
Мелиса зави по средния коридор и ме поведе покрай редица бели врати, украсени с черни брави със златни ивици.
Пред шестата поред врата тя се спря и почука.
Отвътре се чу глас:
— Да?
Мелиса отвърна:
— Доктор Делауер дойде.
После отвори вратата и влезе. Последвах я.
Бях се подготвил за поредната доза разкош, но се намерих в малка, простичка стая с кът за разговори не по-голям от два квадратни метра, боядисана в гълъбовосиво и осветена само от едно матово осветително тяло.
По-голямата част от задната стена бе заета от бяла врата. Останалите стени бяха почти голи, като се изключи някоя и друга литография по тях. Картина в меки цветове, изобразяваща майка и дете, която би трябвало да бъде на Касът6. Бе поставена точно над тапициран в розово мъничък диван. Дървена кафе масичка и два дървени стола представляваха кътчето за разговори. На масата — порцеланов сервиз за кафе. На диванчето — жена.