По-младият бе между двадесет и тридесет, с гъста и дълга руса коса, стигаща до раменете му. Издълженото и слабовато лице бе одухотворено от тъмните очи и трапчинката в брадичката му, толкова дълбока, че в нея можеше да скрие цял диамант. Тенът му едва ли можеше да се придобие само за едно лято.
Другият мъж — според мен около петдесетте — беше по-тежък, но не и отпуснат — дългогодишен атлет, останал си цял живот във форма. Масивна челюст и синеок поглед. Късо подстригана коса, с побелели слепоочия, посивели мустачки, подрязани точно на ширина с устата му. Грубоват и малко червендалест. Мъжът от Страната на Марлборо.
Той вдигна едната си вежда и попита:
— Джина? Какво става?
Гласът му бе сочен и резониращ, от оня тип, който винаги е дружелюбен, дори и когато не е.
— Виждал ли си Мелиса, Дон?
— Излезе с Ноел…
— С Ноел?
— Той се занимаваше с колите, тя изхвръкна от къщата като прилеп от царството на Хадес, каза му нещо, двамата се качиха и отпрашиха нанякъде. В корвета. Нещо се е случило ли, Джийн?
— О, боже! — отпусна рамене Джина.
Мъжът с мустачките я прегърна през рамо и хвърли още един изпитателен поглед към мен.
— Какво става тук?
Джина успя да докара нещо като усмивка и докосна лицето му.
— Нищо, Дон. Просто… Това е доктор Делауер. Психологът, за когото ти говорих. Двамата с него се опитахме да убедим Мелиса за Харвард и тя се разстрои. Сигурна съм, че ще й мине.
Той взе ръцете й в своите, сви устни така, че мустачките се пречупиха в средата с връх, насочен нагоре, и отново свъси вежди. Силен в мълчанието си. Още един роден за камера…
— Докторе, това е съпругът ми Доналд Рамп. Дон, доктор Алекс Делауер.
— Приятно ми е да се запозная с вас.
Рамп протегна твърдата си здрава ръка и кратко стисна моята. По-младият мъж се бе оттеглил в ъгъла на стаята и разглеждаше една кристална ваза с очарование твърде подчертано, за да бъде неподправено.
Джина се извърна към него.
— Как си днес, Тод?
Вазата слезе плавно от ръцете му и кацна на масата.
— Чудесно, госпожо Рамп. А вие?
— Карам я някак, Тод. Как беше Дон днес?
Русият й отговори с усмивка като от реклама на паста за зъби.
— Усвоил е вече движенията. Сега трябва само да работи по тях.
Рамп изпъшка и се протегна.
— Тия стари кокали умират, като чуят думата „работа“. — Обръщайки се към мен: — Докторе, това е Тод Никуист. Мой учител и треньор по тенис и главен инквизитор.
Никуист се ухили и докосна с пръст слепоочието си.
— Докторе.
Рамп додаде:
— И не само ме мъчи, ами на това отгоре и му плащам за това.
Отвсякъде задължителни усмивки.
Рамп погледна жена си.
— Сигурна ли си, че нищо не мога да направя за теб, скъпа?
— Да, Дон. Просто ще почакаме. Сигурно скоро ще се върнат. Ноел още не е приключил с колите, нали?
Рамп хвърли поглед през вратата към павираното дворче.
— Май не. Изотата и другият делахей са готови за пастиране, а досега той само ги е мил.
— Добре — каза Джина. — Двамата с Мелиса сигурно са отишли само да заредят. След това ще се върнат и тогава доктор Делауер и аз ще подхванем отново оттам, докъдето бяхме спрели! А ти, господинчо, отиди да вземеш един душ. Не се безпокой за нищо.
Напрегнат глас. Всички бяха напрегнати. Изстискваха по малко дрънканици като месо от месомелачка.
Неловко мълчание.
Джина подхвърли:
— Някой да иска нещо за пиене?
Рамп се пипна по корема и отвърна:
— За мен не. Ще отида да се изкъпя. Радвам се, че се запознах с вас, докторе. Благодаря ви за всичко.
— Никакъв проблем — отвърнах, без да съм сигурен за какво точно ми благодари.
С края на провесената през шията му кърпа той си избърса лицето, намигна безадресно и тръгна да излиза. После се спря, хвърли поглед през рамо към Никуист и каза:
— Всичко хубаво, Тод. Ще се видим в сряда. Ако обещаеш да ми спестиш стегачките си.
— Готово, господин Ар7 — отвърна Никуист, отново усмихвайки се. После се обърна към Джина: — Бих изпил едно пепси, госпожо Ар. Или каквото там имате, стига само да е студено и сладко.