Чикъринг каза:
— Приятно ми беше да се запознаем, докторе. — Пръстът му бе насочен към мен като цевта на револвер. Към Мелиса: — Млада госпожице.
Сам се приближи до вратата, отвори я и излезе. Когато вратата се затвори зад него, Мелиса каза:
— Идиот. Всички знаят, че е идиот. Децата му викат зад гърба Прикъринг11. По принцип в Сан Лабрадор няма почти никаква престъпност, затова никой не го безпокои. И не заради него. Външните хора изпъкват тук като превързан пръст. А полицаите пъдят всеки, който не личи да е богат.
Говореше бързо, но ясно. Може би тонът й бе леко писклив — нотката паника, която бях доловил по телефона.
— Типична околна среда на малко градче — забелязах.
Тя отвърна:
— Точно така. Хиксвил. Тук никога нищо не се случва. — Тя наведе глава и я поклати. — Само че сега се случи. И аз съм виновна за това, доктор Делауер. Трябваше да й кажа за него!
— Мелиса, няма никакви доказателства, че Маклоски има нещо общо. Помисли малко по това, което току-що каза — че полицията прогонвала всички външни хора. Шансът някой да се промъкне и да я проследи, е равен на нула.
— Да я проследи. — Тя потрепери и бавно изпусна въздух. — Предполагам, че сте прав. Тогава къде е тя? Какво й се е случило?
Много внимателно подбирах думите си.
— Възможно е, Мелиса, нищо да не й се е случило. Че е направила това по собствена воля.
— Искате да кажете, че е избягала?
— Казвам, че може да е излязла да се повози сама и след това е решила да го поудължи малко.
— Пълен абсурд! — Тя енергично завъртя глава. — Пълен абсурд!
— Мелиса, когато говорих с майка ти, останах с впечатлението, че тя се тормози за това. Наистина копнее за малко свобода.
Тя продължи да върти глава отрицателно. Обърна ми гръб и впери поглед в зелената стълба.
Продължих:
— Говори ми за това, че е готова да предприеме решителни стъпки. Че стои пред отворена врата и трябва само да пристъпи през нея. Каза, че тази къща я потиска. Даже останах с впечатлението, че иска да излезе оттук и дори смята да се премести веднага след като ти заминеш.
— Не! Тя не е взела нищо със себе си. Проверих стаята й. Всичките й куфари са си на мястото. Знам всичко къде стои в гардероба й. Тя не е взела нито една своя дреха.
— Не искам да кажа, че тя е планувала пътуване, Мелиса. Говоря за нещо спонтанно. Импулсивно.
— Не. — Отново рязко завъртане на главата. — Тя бе внимателен човек. Не би ми направила такова нещо.
— Ти си нейната главна грижа. Но може би тя… се е опиянила от внезапно изпитаното чувство за свобода. Настояла е днес да кара тя, да усети, че може да контролира нещата. Може би след като е излязла на магистралата с любимата си кола, сторило й се е толкова хубаво на волана, че просто е продължила нататък, без да спира. Това няма нищо общо с любовта й към теб. Когато нещата започнат да се променят, те се променят бързо.
Тя прехапа устна, потисна с усилие сълзите и попита с много слаб гласец:
— Наистина ли мислите, че всичко е наред при нея?
— Мисля, че трябва да направите всичко възможно, за да я намерите. Но не бих предположил най-лошото.
Отляво по мрамора се чуха стъпки. Извърнахме се.
Там бе застанал Рамп с блейзър в ръка.
Мелиса вдигна ръка и бързо започна да бърше избилите в очите й сълзи. Без особен ефект.
— Съжалявам, Мелиса — каза той. — Права беше. Няма смисъл да обвиняваме когото и да било. Съжалявам, ако съм ви обидил, докторе.
— Не се обидих — отвърнах.
Мелиса му обърна гръб.
Той се приближи и ми стисна ръката.
Мелиса потропваше с крак и прокарваше пръсти през косата си.
Рамп каза:
— Мелиса, знам как се чув… Искам да кажа, и на двамата ни е трудно. Трябва да се подкрепяме взаимно. За да я върнем.
Без да се обръща към него, Мелиса попита:
— Какво искаш от мен?
Той я погледна загрижено в гърба. Стори ми се неподправена загриженост. Бащинска. Тя обаче не помръдна. Рамп продължи:
— Знам, че Чикъринг е глупак. Вярвам му толкова, колкото и ти. Затова нека седнем заедно да помислим. Да видим дали не можем да измислим нещо, за бога!
Той протегна ръце и замръзна така — статуя на умоляващ. С неподправена болка на лицето. Освен ако не е по-добър от Лоурънс Оливие.
— Както и да е. — Каза го с такъв тон, сякаш безразличието й струваше усилие.