— Нямам участие, доктор Габни. Дойдох тук, за да науча нещо.
— Тая работа с Маклоски… ужасно неприятно е да знаеш, че такива типове се мотаят свободни. Как разбрахте?
Казах му.
— А, да, дъщерята. Контролира собствените си тревоги чрез опити да контролира майчиното й поведение. Сигурно затова е споделила информацията си с вас. Какво още знае тя за тоя Маклоски?
— Само основните факти за нападението. Никой май не знае защо го е направил.
— Да — каза той. — Ето един атипичен случай на неразговорлив психопат. Тия типове обикновено обичат да се хвалят с греховете си. Предполагам, че може би щеше да бъде по-добре, ако знаехме това още от самото начало. В смисъл да предвидим различни варианти. Но все пак струва ми се, че планът за лечение не е пострадал от това. Госпожа Рамп се справя много добре и мисля, че не всичко е отишло напразно.
— Може би — казах аз — изчезването й е свързано с напредъка й в лечението. Зарадвала се е на свободата и е решила да си отхапе по-голямо парче от нея.
— Интересна теория, но тук не насърчаваме нарушенията в графика.
— Известно е, че пациентите обичат да вършат неща на своя глава.
— В тяхна вреда.
— Не мислите ли, че те понякога знаят кое е най-добро за тях?
— Невинаги. Ако мислех така, не бих могъл да им вземам по триста долара на час за тоя, що духа, нали?
Триста долара! При такава такса — като се има предвид интензивната им работа — трима пациенти можеха спокойно да поддържат цялата клиника.
Попитах го:
— Толкова вземате заедно двамата с жена ви, така ли?
Той се ухили и аз разбрах, че съм задал правилен въпрос.
— Само аз. Жена ми взема двеста. Стреснаха ли ви тези цифри, доктор Делауер?
— По-високи са от тия, с които съм свикнал, но в края на краищата живеем в свободна страна.
— Точно така. Прекарал съм по-голямата част от професионалния си живот в науката и из обществените болници. Изготвяйки програми за лечение на хора, които не плащат нито пени. И на този етап от живота ми ми се струва съвсем честно богатите да се възползват от натрупаните ми от предишната работа знания. — Той си поигра малко със сребърната писалка, остави я и продължи: — И така, вие мислите, че госпожа Рамп може да е избягала.
— Обмислям го като възможност. Когато говорих с нея вчера, тя намекна, че имала намерение да промени малко живота си.
— Така ли? — Сините очи спряха движението си. — И как по-точно?
— Даде да се разбере, че не харесва къщата, в която живее. Твърде голяма, цялата тази пищност. Че искала нещо по-простичко.
— По-простичко — повтори той замислено. — Нещо друго?
— Не, това като че ли бе всичко.
— Е, такова едно изчезване едва ли би могло да се нарече по-простичко.
— Имате ли някакво клинично впечатление, което би обяснило случката?
— Госпожа Рамп е много приятна жена — отвърна той. — Много симпатична. Всеки изпитва инстинктивно желание да й помогне. По много признаци тя е като дете. Всички страдащи от агорафобия са такива. Зависими, склонни към ритуалност, традиционалисти до такава степен, че се придържат към примитивни навици. Докато трае фобията, тя набира сила и поведенческият репертоар на болните пада рязко. Инерцията ги прави сдържани, хладни — превръщат се в нещо като психологични криогеници14. Агорафобите са психологически реакционери, доктор Делауер. Те не предприемат нищо, освен ако не бъдат смушкани, и то здраво. Всяка стъпка се извършва със страхотен трепет. Ето защо не мога да си я представя щастливо разперила криле в търсене на някаква неопределена обетована земя.
— Въпреки напредъка й?
— Прогресът й е много задоволителен, но тя има още много път да извърви. Двамата с жена ми сме набелязали доста голям план.
Приличаше ми повече на конкуренция, отколкото на сътрудничество, но не коментирах.
Разопаковайки още една дъвка, той я пъхна в устата си и продължи:
— Лечението е добре обмислено — правим всичко така, че да си струва невероятните такси. По всяка вероятност госпожа Рамп ще се върне в гнездото.
— Значи не се притеснявате за нея?
14
Хора, нуждаещи се от лечение чрез прилагане на ниски температури за охлаждане на организма. (гр.). — Б.пр.