Една пресечка по-нататък двама чернокожи с бейзболни шапки и якета стояха пред входа на полусрутен хотел. В следващия момент застанаха един срещу друг, наведоха глави и започнаха да ръкомахат в такъв точен синхрон, сякаш бяха професионални танцьори. После единият показа малка пачка банкноти, другият се наведе, извади нещо от чорапа си и на мига двамата вече вървяха в противоположни посоки. Цялата сделка бе продължила не повече от десет секунди.
Майло ме видя, че ги гледам.
— Какво нещо е свободната търговия, а? Ей го къде е мястото, паркирай където намериш.
Сочеше към широка триетажна сграда с плосък покрив, разположена на източната страна на улицата. Първият етаж бе облицован с мръснобели плочки, навяващи смътна асоциация с гарова тоалетна. По-нагоре постройката бе измазана с бледосиня мазилка. По цялото протежение на първия етаж имаше редица от зарешетени прозорци, твърде високо от земята, за да бъдат стигнати с ръка. Останалата част от сградата бе чиста бетонна стена. Четирима-петима мъже, повечето чернокожи, всички облечени в парцаливи дрехи, мързеливо разговаряха пред вратата, увенчана с мъртви неонови извивки, оформящи надписа „Мисия «Вечна надежда»“.
Местата на паркинга пред сградата бяха заети, затова подминах десетина метра и вмъкнах колата в празното място зад един бус, на който пишеше „Подвижен медицински пункт“. Около него се бе събрала по-голяма и по-енергична група — поне две дузини мъже и три-четири жени. Докато загасях двигателя и измъквах ключа от контакта, забелязах, че не са се събрали, за да получат медицинско обслужване. Бяха оформили рехава опашка, вмъкваща се във входа на близкия склад, над който, този път с проблясващи неонови букви, бе написано: „$ за кръв“.
Майло извади от джоба си някакъв лист, разгъна го и го закрепи на предното стъкло на севилята. На картичката с размери 25 на 30 см пишеше: „КОЛА НА ПУЛА18 — ПО СЛУЖБА“.
— Не забравяй да заключиш — каза той, затръшвайки вратата.
— Следващия път ще дойдем с твоята — казах аз, гледайки плешивия мъж с превръзка на окото, който бе погълнат от оживен разговор с изсъхналия бряст пред него.
— Ти го направи! — викаше мъжът непрекъснато и удряше дървото на всеки трети или четвърти вик.
Дланите му бяха целите в кръв, но на лицето му играеше усмивка.
— Няма да стане. Моята ще я изядат — отвърна Майло. — Хайде.
Висящите пред вратата на мисията мъже ни бяха забелязали много преди да стигнем до тях и се разстъпиха. Сенките и миризмата им обаче останаха. Няколко души от тях погледнаха алчно обувките ми — кафяви мокасини, купени преди месец, които още изглеждаха като нови. Запитах се докъде ли може да стигне човек със 120 000 долара в този квартал.
Вътре бе прекалено топло и много светло. Огромният салон бе пълен с хора, седящи или лежащи в хаотично пръснати зелени пластмасови столове. Подът бе застлан с балатум на сиви и черни плочки, а стените бяха голи, с изключение на тази срещу вратата, където високо под тавана бе закачено дървено разпятие.
Тук миризмата на немити тела бе още по-силна, примесена с миризма на дезинфектанти и топлия полъх на повръщано. Между хората вървеше чернокож млад мъж с бяло поло и тъмни панталони, държащ в ръце бележник и прикачена с верижка химикалка. Над бродирания тигър на гърдите му имаше табелка, на която пишеше: „Гилбърт Джонсън, студент доброволец“. Той бавно се промъкваше между хората, поспираше, поглеждаше бележника, навеждаше се към някого, казваше нещо. Подаваше някаква диплянка. От време на време получаваше и отговор.
Хората почти не се движеха. И доколкото можех да видя, не разговаряха. Но отнякъде все пак долиташе шум. Металическо дрънчене, удари на машина и ритмични баритонови напеви, които сигурно бяха молитва.
Всичко това ми заприлича на чакалня за хора, които са загубили пътя.
Майло улови погледа на чернокожия мъж, оня смръщи вежди и се приближи към нас.
— С какво мога да ви бъда полезен?