В отсрещния край стоеше самият Алойзиъс Пендъргаст, неподвижен и мълчалив, в черно и бяло, едноцветно привидение. Бофорт го изгледа с любопитство. Не беше виждал агента от ФБР от младите му години. Върху черния си костюм той носеше дълго, кремаво палто като от камилска вълна, но – като се имаше предвид копринения му блясък – Бофорт реши, че е по-вероятно да е от викуня[7].
Бофорт се беше срещнал за първи път със семейство Пендъргаст като млад патолог в окръг Сейнт Чарлз, когато беше извикан в плантация „Пенумбра“ след едно поредно отравяне от старата луда леля – как се казваше… Корделия ли беше? Не, Корнелия. Той потръпна при спомена. Алойзиъс беше момче тогава, прекарваше лятото си в „Пенумбра“. Въпреки ужасните обстоятелства около посещението на Бофорт, младият Алойзиъс се лепна за него като репей, следвайки го навсякъде, очарован от съдебната патология. През няколко от следващите лета той се отбиваше при Бофорт в лабораторията му в мазето на болницата. Момчето се учеше извънредно бързо и проявяваше рядко срещано и силно любопитство. Прекалено силно и обезпокоително болезнено. Разбира се, болезнеността на момчето бледнееше пред тази на брат му… Само че този спомен бе твърде мъчителен и Бофорт го отхвърли.
Като по знак Пендъргаст вдигна поглед и закова очи в неговите. Той се приближи плавно и стисна ръката на Бофорт.
— Скъпи ми Бофорт – каза. – Благодаря ви, че дойдохте. – Пендъргаст имаше открай време – дори като момче – навика да се обръща към него само на последно име.
— Удоволствието е мое, Алойзиъс. Радвам се да ви видя отново след всичките тези години, но съжалявам, че трябваше да се случи при подобни обстоятелства.
— И все пак, ако не беше смъртта, ние сигурно никога нямаше да се познаваме – не е ли така?
Тези пронизващи сребристи очи се обърнаха към него и Бофорт, докато правеше морфологичен разбор на изречението, почувства леки тръпки да се спускат по гърба му. Никога преди не бе виждал Пендъргаст напрегнат или развълнуван. Защото независимо от външната невъзмутимост, днес мъжът изглеждаше точно така.
Преградите бяха събрани около парцела и Бофорт насочи вниманието си към ставащото. Дженингс си погледна часовника и подръпна яката си.
— Да започваме – каза той с висок, неспокоен глас.
— Бихте ли ми дали разрешението за ексхумация, ако обичате?
Пендъргаст го измъкна от джоба на палтото си и му го подаде. Служителят от здравния отдел го погледна, кимна и му го върна.
— Не забравяйте при всички случаи, че наша първостепенна отговорност е да пазим общественото здраве и да не накърняваме достойнството на починалия.
Той погледна надолу към надгробната плоча, на която се четеше само:
Хелън Естерхази Пендъргаст
— Всички ли сме съгласни, че това именно е гробът?
Последва кимане.
Дженингс отстъпи назад.
— Много добре. Ексхумацията може да започне.
Двама гробокопачи с ръкавици и респираторни маски в допълнение към биозащитните им костюми се заеха да изрязват правоъгълник в гъстия зелен чим и с умели движения да го отделят и навиват на рула встрани. Друг стоеше до тях с малка гробищна земекопна машина.
Тревата беше вдигната, двамата гробари хванаха правите лопати, забивайки ги с натиск в черната пръст. Скоро върху постлания на земята найлон започна да се оформя спретната купчинка. Дупката доби форма, копачите изрязаха стените и ги огладиха. После отстъпиха назад и дойде ред на багера, който зарови миниатюрния си кош в тъмната пръст.
Багерът и двамата копачи се редуваха, като копачите оформяха дупката, докато багерът изваждаше пръстта. Събраната група наблюдаваше, пазейки тишина почти като в църква. С разширяването на дупката въздухът започна да натежава от влажния й мирис; глинест и странно ароматен, като миризмата на дълбока гора. От отворения гроб се издигаха слаби изпарения. Дженингс от здравния отдел се пресегна към джоба си и също си сложи маска на лицето.
Бофорт скришом погледна към агента на ФБР. Той се бе втренчил в задълбочаващия се изкоп като омагьосан, с напрегнато изражение, което, поне за Бофорт, оставаше неразгадаемо. Пендъргаст отговаряше уклончиво защо му е потребна ексхумация на тялото на съпругата му, но беше настоял мобилната лаборатория да е подготвена, за да се извършат тестове за установяване на самоличност, в случай, че стане нужда. Дори за такова ексцентрично семейство като Пендъргастови това изглеждаше обезпокоително и необяснимо.
7
Вид лама – представител на семейство камили в Южна Америка. Животните живеят високо в Андите и заради малкия им брой и високото качество на вълната им платовете от нея са много скъпи. – Б.пр.