Пол Дохърти
Храмът на смъртта
(книга 1 от "Загадките на Александър Македонски")
Предговор
През 336 г. пр.Хр. Филип Македонски умира внезапно в зенита на славата си, убит от бивш любовник, точно когато трябва да получи признанието на своите васални държави. В Гърция и Персия настъпва радост — нарастващото превъзходство на македонците трябва да бъде обуздано. Подозренията за убийството на Филип са насочени най-вече към интригантката Олимпиада, „царицата-вещица“ и техния единствен син, младия Александър, когото Демостен Атински презрително нарича „наивник“. Враговете на Македония тайно се надяват на гражданска война, която да унищожи Александър и майка му, а заедно с тях и заплахата за останалите гръцки държави и за разширяващото се персийско царство на Дарий ІІІ. Скоро Александър им показва, че грешат. Съвършен актьор, хитър политик, безмилостен воин и гениален пълководец, за две години Александър разбива опозицията си в Македония, покорява дивите племена на север и се провъзгласят за главнокомандващ на цяла Гърция. Той става предводител на новия поход срещу Персия — подобаващо наказание на наследниците на Кир Велики за нападенията срещу Гърция преди столетие.
С пълното унищожение на великата Тива, родния град на Едип, Александър показва, че няма да търпи съпротива. После се отправя на изток. Обявява, че е готов да отмъсти за нещастията на гърците. Александър иска да задоволи жаждата си за победа, да стигне до края на света, да докаже, че е по-велик от Филип, да спечели благосклонността на боговете, както и да потвърди слуховете, разпространявани от майка му, че е заченат от бог.
През пролетта на 334 г. пр.Хр. Александър събира войските си в Сестос, докато отвъд Хелеспонт, Дарий ІІІ, Митра, неговият „пазител на тайните“ и пълководците му възнамеряват да унищожат до корен надигналите се македонци. Но Александър бил твърдо решен да се сражава срещу всички, да поведе войските си през Хелеспонт, да завладее Персия и да тръгне към края на света…
Пролог І
„Дарий станал цар преди смъртта на Филип… но когато Филип умрял, Дарий се успокоил, смятайки, че Александър е твърде млад, за да представлява някаква заплаха.“
Някога това беше самотна равнина, потънала в тишина, обградена от планини и покрита с тучни поля и обвити в мъгла иглолистни дървета. Място, където през лятото вилнееха пясъчни вихрушки, бърлога на диви котки и свирепи вълци. Кир Велики беше променил всичко това. Равнината се беше превърнала в светилище на Свещения огън, в райска съкровищница, в храм и слава на Ахурамазда, бога на светлината, господаря на скрития пламък и слънцето, всевиждащото око, издигащ се във висините на крилете на орлите. Тук се възвиси Персеполис, домът на божия представител на земята, Дарий III, Великият цар, владетел на владетелите, господар на всички народи. Подобен на главина на огромно колело, център на империята, Персеполис се издигаше върху изкуствени, добре напоявани тераси между Планината на милосърдието и река Аракс. Глинените стени на палатите му се издигаха на десет метра височина и бяха покрити със злато. Верандите и входовете му се славеха с колони от мрамор и скъпо дърво, които крепяха покриви от ливански кедър.
В сърцето на царския палат, заобиколен от три огромни стени и защитаван от бронзови порти, оградени от пилони за знамена, се намираше Апанда, Храмът на обожанието в Колонната зала. Тази светиня на светините беше пазена от „безсмъртните“, личните телохранители на царя на царете, облечени в ризници с бронзови украшения върху алени роби и раирани панталони, на главите си носеха меки шапки с дебели наушници и наличници, които можеха да бъдат завързвани пред устата и носа, за да предпазват собственика си по време на поход от прахта, която вдигаше Великият цар. Безсмъртните стояха мълчаливо край портиците, из галериите, в дворовете и градините. Неподвижни като статуи, те стискаха кръгли щитове и дълги копия, балансирани от златни ябълки, заради които ги наричаха „царските ябълконосци“.
Мракът се беше спуснал. Персийският двор, слугите и икономите, Носителят на царското ветрило и Биячът на мухи, мидийците1 и магьосниците, всички знаеха, че тази вечер Великият цар ще се появи — беше се съгласил на аудиенция с фаворита си, гъркът — отстъпник, пълководецът Мемнон от Родос. Цял ден бяха предъвквали тази новина. Някои открито я коментираха, скупчени из стаите на двореца. Други, които се пазеха от царските шпиони, се срещнаха в уханните горички на плодородните и красиви градини, където всяко цвете и храст от царството процъфтяваше в черната плодородна почва, специално донесена от Ханаан. Всички бяха съгласни с едно — Великият цар беше разтревожен. Тъмна сянка беше надвиснала на границата на владенията му. Александър Македонски идваше! Александър, син на тирана Филип и вещицата Олимпиада. Александър, когото Демостен Атински презрително беше нарекъл „дете“ и „просто наивник“. Очевидно всички демони бяха на негова страна. Беше си пробил път до върха, унищожавал заговорници, разпъвал бунтовници и покорил онези диви племена, на които Дарий беше платил богато, за да нападат границите на Македония. Но тези варвари се преклониха, сключиха мир и се заклеха във вярност на Александър. Всички смятаха, че той ще загине в мрачните, студени гори на Тесалия, но той се върна изгладнял като вълк и разби враговете си. Атина беше смазана. Знатните й граждани, които Великият цар беше дарявал със златни дарици, се укриха или се свиваха като пребити псета там, където биха ги приютили. Дори Тива, градът на Едип, се беше превърнал в опустошени руини, в касапница, където вилнееха лешоядите и ята черни мухи бръмчаха около непогребаните трупове.