— Така стана и в Тива. — Александър прехапа устни. — Хората трябва да знаят кога са победени. Тива непрестанно се месеше, заговорничеше и пускаше слухове из цяла Елада. Помня, че стоях пред Портата на Електра и наблюдавах как Свещеният отряд се разгръща. Ние ги отблъснахме. Тогава пред очите ми падна червената мъгла. Помислих си: ето сега, този път ще оправя нещата веднъж завинаги. Никога повече Тива няма да се възправи срещу Македония. И дадох заповед: „Не взимайте пленници! Не оставяйте камък върху камък!“ — Той се усмихна криво. — Освен храмовете и къщата на поета Пиндар. Избихме всичките им бойци. Взех трийсет хиляди роби и спечелих много от продажбата им. — Той вдигна ръка. — И Тива никога вече няма да се изправи срещу мен!
— Но някой друг го прави?
— Да.
Александър се закашля и свали краката си от лежанката. Седна и заговори през рамо на лекаря.
— Стигнахме до въпроса защо ти си тук.
Царят остави чашата си на масата. Теламон погледна надолу — ръбът на килима пред лежанката на Александър беше подгизнал от вино. Александър наистина не беше пил толкова, колкото се преструваше. Беше отпивал, но по-голямата част от виното тайно беше излял на земята.
— Огледай се, Теламоне. Всичките ми алчни сътрапезници искат да станат царе и принцове, да влязат в Персеполис, обгърнати от слава. Докато съм по-бърз, по-силен, по-целеустремен и късметът ми работи, съм в безопасност. Докато глутницата е нахранена, аз ще бъда водачът й. Това се отнася и за мъжете отвън. Те всъщност не искат да напускат македонската земя, но мечтаят да докоснат меката плът на жените от харема на Дарий, да заровят ръце до лакти в ковчежета с перли и скъпоценни камъни. Ако осъществя тези техни мечти, аз ще бъда техният цар, техният бог — избавител. И ще им бъде все едно, дори да се обявя за самия безсмъртен Аполон.
— Хефестион ти е истински приятел.
— Да, Хефестион и Теламон. Дълго и сериозно мислих за теб. За деня, когато напусна Миеза, яздейки зад баща си по онази прашна бяла пътека, обградена от кипариси, които шепнеха „сбогом“. Всичко, което Теламон искаше, беше да стане лекар — не го интересуваха нито жените, нито славата, нито златото. И това е първата причина да си тук.
— А втората?
— През живота си не съм виждал очи като твоите, Теламоне, остри като на сокол. Когато гледаш, ти нищо не пропускаш. Това е човекът, който ми трябва, помислих си — време е Теламон да се завърне. Чух за неприятностите ти в Египет. Земите на персите са затворени за теб. — Александър сви рамене и се отпусна на лежанката. — Не можеш да отидеш в Персия. В останалата част на Елада не посрещат добре никой македонец, тогава защо да не се присъединиш към приятелите си? Заплахите на майка ми ти помогнаха да го направиш. Ти си тук, защото няма къде другаде да отидеш и най-вече, защото си любознателен. Твоята жажда за знания ще надделее. Къде по-добре би могъл да се учиш на занаята си и да подобриш уменията си? Преди да изтече годината, ще имаш достатъчно пациенти. — Александър се протегна и разроши косата на лекаря. — Но най-вече искам да бъдеш моите очи, Теламоне. Искам да откриеш шпионина Наифат. Искам да разбера как са умрели момичето и водачът.
Селевк им извика нещо.
— Млъкни! — изрева му в отговор Александър. — Аз говоря! — После пак се обърна към Теламон. — Помниш ли „Илиада“-та? Обичаше да я рецитираш. Още пазя един екземпляр под възглавницата си. Колко вида рани описва Омир?
— Сто четиридесет и девет.
Александър щракна с пръсти и се усмихна.
— Как е бил ранен Еврипилий?
— От отровна стрела в крака — тя била извадена, а отровата изсмукана.
— От кого?
— От най-добрия приятел на Ахил, Патрокъл, в песен единадесета. Той промил раната с топла вода, а после я намазал е горчиво-сладкия корен на някакво растение.
Александър се приближи.
— Никой друг не знае това — прошепна той. — Някой ми беше оставил две писма. Текстът на първото е от песен деветнадесета на „Илиада“-та — „Приближава към тебе денят съдбоносен.“
— А второто?
— От песен двадесет и първа, но леко променено: „Всички от злата съдба ще загинете, та да платите за участта на Филип.“
Трета глава
От Великият цар Дарий до сатрапите му… този крадец и грабител, този извратен Александър, заловете го.
Персийската бойна галера беше оставила ескорта си, след като Хиос остана от лявата й страна и пореше Хелеспонт, възползвайки се от лятната омара и приветствайки падащия мрак. Беше флагман от императорската флота, корпусът от борово дърво беше боядисан в кървавочервено над ватерлинията8 и в черно под хакборда9. От двете страни, точно под бронзовия нос, блестеше скачаща пантера, а до нея беше изрисувано всевиждащото око — талисман, който да пази кораба от зло. Мемнон и капитаните му стояха на кърмата, издялана във формата на красива черупка от бяла раковина. Платната бяха събрани, мачтите свалени, бойните знамена прикрити, фенерите и лампите намалени. Дори главният гребец шепнеше командите си, докато голямата трирема10 пореше водата, за да стигне до Сестос. Мемнон беше сигурен, че няма да ги забележат. Обсипаното със звезди небе бързо се покриваше с облаци, а мъглата, която беше желан съюзник, от време на време се повдигаше като завеса. Наблюдателите с остри погледи, застанали високо на носа и кърмата, можеха да различат светлините от лагера на Александър Македонски. Мемнон стоеше, заслушан в плискането на водата по корпуса. Греблата се издигаха като гигантски ръце, очакващи заповед. Капитанът и екипажът му бяха нащрек за всяка опасност, дори за внезапна промяна на вятъра или за наближаващ кораб.
8
Ватерлиния — Черта на борда на плавателен съд, до която потапянето му при плаване е безопасно. — Б.р.