Разсеян, Теламон, душеше острия мирис, който проникваше в палатката.
— Знам — промърмори Александър, — горят мъртвите — и не само онези, които са били убити. В лагера е тръгнала болест, време е да се махаме оттук. Но, Теламоне, искам да те възнаградя. Няколко души отиваме на излет. Жрицата Антигона се съгласи да бъде моя гостенка. Готвачите ми свършиха доста работа — ще има леко вино, печена патица, плодове и пресен хляб. Ще се махнем от вонята в лагера. Само ти, Теламоне. Касандра си получи наградата.
Царят не би приел отказ. Излезе от палатката, правейки жест на лекаря да го последва.
— Ами тези убийства? — попита Касандра.
— Ще ти кажа, когато се върна.
Теламон последва царя в слънчевата светлина. Хефестион вървеше до Антигона. Царят беше сложил войнишка наметка със спусната качулка.
— Не искам да ме познаят — заяви той. — Конярите ни чакат.
Излязоха от царското ограждение. На входа оръженосците на Александър му подадоха оръжията — меч с дръжка от слонова кост и кама в посребрени кании. Хефестион последва примера му. Александър подхвърли боен колан на Теламон.
— За да нацепим дърва — подразни го той.
Влязоха в общата част на лагера. Отдавна беше минал обяд и повечето от войниците почиваха, търсейки сянка от жарещото слънце. Хладният морски бриз беше облекчение, макар че носеше и неприятен сладникав дъх и кълбета черен дим от погребалните клади, които горяха из равнината.
Александър крачеше бързо по тесните пътеки между колчетата към малката горичка, където Теламон се беше видял с Аристандър по-рано същия ден. Тук царските коняри чакаха с конете. За Александър — красив червеникавокафяв жребец с посребрена сбруя и покривка за седлото от кожа на леопард. Хефестион яздеше подобен кон с блестяща сбруя и белоснежна агнешка кожа. За Антигона бяха довели кротък кон, на който Александър галантно й помогна да се качи. Аристандър разполагаше с „жалко конче“ по собствените му думи. Теламон получи прекрасен двегодишен кон, когото Александър беше нарекъл „Гръмотевица“. Лекарят го гледаше с подозрение. Животното беше прекрасно, черно като нощта, с юзди в същия цвят, украсени със сребърни плочки и меко червено седло.
— Не съм опитен ездач.
— Конят е добър. — Александър му подаде юздите. — Подарък за теб.
Лекарят го прие и с помощта на един от конярите се намести на седлото. Животното беше изненадващо кротко и добре обучено. То изцвили и поклати глава. Теламон се наведе и го потупа по врата.
— Точно така — одобри Александър. — Никога не се отнасяй зле с кон.
Хефестион викаше телохранителите — двама воини от гвардията на хетайрите12, облечени в сиво пурпурни туники, бели брони и кожени фустанели в същия цвят. Талиите им бяха пристегнати с пурпурни ленти — цветът на полка им. И двамата носеха беотийски шлемове, мечове и къси копия.
— Достатъчна ли е тази защита? — попита Аристандър.
Александър погледна през рамо.
— Искам да привлека колкото се може по-малко внимание. Ще стигнат.
Той яхна коня и даде знак за тръгване.
Хефестион водеше товарен кон с провизии. С Александър се смееха на нещо, което се беше случило сутринта. Царят бе видимо в отлично настроение — изобщо не се споменаваше за болестта му или за пристъпа му на паника. Напуснаха оживената периферия на лагера. Пътищата и свързващите ги пътеки бяха претъпкани с товарни коне и маршируващи хора. Разбира се, всички разпознаваха царя, отстъпваха встрани, удряха с мечове по щитовете си или вдигаха копията си за поздрав. Александър явно се забавляваше и от време на време спираше да си поговори с войниците. Ако ги познаваше, ги викаше по име, разпитваше за семействата им и за това какво очакват да придобият.
— Добре е да излезеш от лагера, Теламоне. Разбирам, че си зает. Царят имаше нужда от лекарство, а ти си си намерил и приятелка.
— На царя му нямаше нищо, което един добър сън да не може да оправи — отвърна лекарят.
— Виж, добър знак!
Хефестион посочи към небето, където кръжеше един орел, оглеждайки равнината за плячка. Аристандър се съгласи. Опита се да изнесе лекция защо орлите носят късмет, но никой не го слушаше. Хефестион имаше проблеми с товарния кон и Александър го подразни.
12
Хетайри („Бойни другари“) — Конна гвардия, в която служи македонската аристокрация, съставлявала ядрото на тежката конница. — Б.р.