— Почти — каза той, — но едва сега започваме. До края сумата горе-долу ще се удвои.
Сантяго Насар си постави за цел да го провери, до последната стотинка, и животът му стигна тъкмо за това. И наистина, с последните данни, които Кристо Бедоя му дал на другия ден на пристанището, само четирийсет и пет минути преди да умре, той бе установил, че предвиждането на Баярдо Сан Роман се е оказало вярно.
Пазех смътен спомен за празненството, допреди да реша да го измъкна късче по късче от паметта на другите. Дълги години у дома се говореше, че баща ми отново е свирил на цигулка като на младини, в чест на младоженците, че сестра ми, монахинята, изиграла един танц меренге с расото си на манастирска вратарка и че доктор Дионисио Игуаран, който беше пръв братовчед на майка ми, успял да се качи на парахода за гости, за да не е тук на следващия ден, когато щеше да дойде епископът. По време на проучванията ми за тази хроника събрах и много незначителни подробности, между които приятния спомен за сестрите на Баярдо Сан Роман, чиито кадифени рокли с големи пеперудени крила, прихванати със златни закопчалки на гърба, привлякоха вниманието много повече, отколкото кичура пера и бронята от военни медали на баща му. Мнозина помнеха, че в безразсъдството на гуляя съм предложил на Мерседес Барча да се омъжи за мене, когато тя едва бе завършила началното училище, така както самата тя ми припомни това, когато се оженихме четиринайсет години по-късно. Най-яркият образ, който запазих от онази злощастна неделя, е на стария Понсио Викарио, седнал сам на малко столче насред двора. Бяха го сложили там, мислейки може би, че това е почетното място, и гостите се блъскаха в него, вземаха го за друг, преместваха го някъде другаде, за да не пречи, а той клатеше побелялата си глава на всички страни с блуждаещия израз на отскорошен слепец, отговаряше на въпроси, които никой не му задаваше, и връщаше подхвърлени мимоходом поздрави не към него, щастлив в този обръч от забрава, с колосана като картон риза и бастуна от гуаяко5, купен специално за сватбата.
Официалната част свърши в шест часа следобед, когато почетните гости си тръгнаха. Параходът отплува със запалени светлини и остави след себе си диря от валсови тактове на пианола; за миг ние замряхме като надвиснали над пропаст от неизвестност, докато се разпознаем един друг, а после отново потънахме в безредието на гуляя. Малко след това младоженците се появиха в открития автомобил и с труд си пробиха път сред тълпата. Баярдо Сан Роман изстреля няколко фишека, отпи няколко пъти от бутилките ракия, които хората протягаха към него, и слезе от колата заедно с Анхела Викарио, за да се присъедини към танцуващите кумбиамба6. Накрая нареди да продължаваме да танцуваме и заради него, докато останем без дъх, и отведе уплашената съпруга в дома на бляновете си, където вдовецът Ксиус бе живял щастлив.
Всенародният гуляй се разпадна на групички към полунощ и отворено остана само заведението на Клотилде Армента от едната страна на площада. Сантяго Насар и аз, заедно с брат ми Луис Енрике и Кристо Бедоя, отидохме в публичния дом на Мария Алехандрина Сервантес. Оттам с мнозина други минаха и братята Викарио; те пиха с нас и пяха със Сантяго Насар пет часа преди да го убият. Навярно още тлееха пръснати тук-там въглени от сватбения гуляй, защото отвсякъде до нас долитаха откъслечна музика и далечни кавги, и продължиха да долитат, все по-тъжни, до малко преди да изреве параходът на епископа.
Пура Викарио разказала на майка ми, че си легнала в единайсет вечерта, след като по-големите дъщери й помогнали да сложи малко ред подир опустошенията на празненството. Към десет часа, когато в двора все още пеели неколцина пияници, Анхела Викарио пратила да й донесат куфарчето с лични вещи, което било в гардероба в нейната стая, майка й поискала да предаде и един куфар с всекидневни дрехи, но пратеникът много бързал. Тя спяла дълбоко, когато се почукало на вратата. „Почука се три пъти, много тихо — разказала на майка ми, — но като че ли нещо предвещаваше лоша вест.“ Разправила й, че отворила вратата, без да пали лампата, за да не събуди останалите, и видяла Баярдо Сан Роман на светлината на уличния фенер с разкопчана копринена риза и официалния панталон, придържан от ластични тиранти. „Имаше зеления цвят на сънищата“ — казала Пура Викарио на майка ми. Анхела Викарио стояла в сянката, така че тя я видяла едва когато Баярдо Сан Роман я хванал за ръка и я издърпал на светло. Атлазената й рокля висяла на парцали, а тя била загърната с пешкир до кръста. Пура Викарио помислила, че са се обърнали с автомобила и са вече мъртви в дъното на дерето.