— Няма друг изход — казал му той, — все едно, че вече сме го извършили.
Излезли през вратата откъм кочината, без да крият ножовете, а от дворовете ги следвал кучешки лай. Започвало да се развиделява. „Не валеше“ — спомняше си Пабло Викарио. „Напротив — припомни си Педро, — духаше вятър от морето и звездите още можеха да се преброят с пръст.“ По това време новината вече се знаела от всички и Ортенсия Бауте отворила вратата тъкмо когато те минавали край дома й, та тя била първата, която плакала за Сантяго Насар. „Помислих, че вече са го убили — ми каза тя, — защото видях ножовете на светлината на уличния фенер и ми се стори, че от тях капе кръв.“ Една от малкото отворени къщи на тази задънена улица била на Пруденсия Котес, годеницата на Пабло Викарио. Винаги, когато по това време минавали оттам, и особено в петък, когато отивали на пазара, близнаците се отбивали у тях да изпият първото сутрешно кафе. Те бутнали дворната врата, следвани от кучетата, които ги разпознали в предутринния полумрак, и поздравили майката на Пруденсия Котес в кухнята. Кафето още не било готово.
— Ще го оставим за после — казал Пабло Викарио, — сега бързаме.
— Разбирам, синко — казала тя. — Честта не чака.
Но все пак почакали, и тогава пък Педро Викарио си помислил, че брат му нарочно се бави. Докато пиели кафето, Пруденсия Котес, вече зряла девойка, влязла в кухнята с руло вестници, за да подкладе огъня в огнището. „Знаех какво са намислили — каза ми тя, — и не само че го одобрявах, но и никога нямаше да се омъжа за него, ако не беше постъпил като мъж.“ Преди да излязат от кухнята, Пабло Викарио взел от нея две връзки вестници и дал едната на брат си, за да увият ножовете. Пруденсия Котес останала да чака в кухнята, докато те излезли през дворната врата, и продължила да чака цели три години, без нито един миг на отчаяние, докато Пабло Викарио излязъл от затвора и станал неин съпруг за цял живот.
— Пазете се — казала им тя.
Така че Клотилде Армента имала основание, когато й се сторило, че близнаците вече не са толкова решителни, колкото преди, и им поднесла бутилка силна домашна ракия с надеждата да ги обезсърчи. „Този ден разбрах — каза ми тя — колко сме самотни жените на тоя свят!“ Педро Викарио я помолил да му услужи с приборите за бръснене на мъжа й и тя му донесла четката, сапуна, стенното огледалце и самобръсначките с ново ножче, но той се обръснал с ножа за разрязване на месо. Клотилде Армента си помислила, че това е връх на мъжко перчене. „Приличаше на наемен убиец от някой филм“ — каза ми тя. Той обаче ми обясни по-късно, и това беше вярно, че в казармата свикнал да се бръсне с бръснач и вече не можел другояче. Брат му, от своя страна, се избръснал по-скромно с дадената назаем самобръсначка на дон Рохелио де ла Флор. Накрая изпили безмълвно и много бавно бутилката, наблюдавайки с отвлечения израз на недоспалите тъмния прозорец на отсрещната къща, докато в магазина влизали клиенти, за да купят мляко, без да имат нужда, или да попитат за хранителни стоки, които не съществуват, а всъщност за да видят вярно ли е, че братята причакват Сантяго Насар, за да го убият.
Близнаците Викарио нямаше да видят този прозорец осветен. Сантяго Насар се бе прибрал у дома си в четири и двайсет, но не му се наложило да пали лампата, за да стигне до стаята си, защото крушката на стълбите светела цяла нощ. Легнал в тъмното, без да си сваля дрехите, защото можел да спи само един час, и така го заварила Виктория Гусман, когато се качила да го събуди, за да иде да посрещне епископа. Ние бяхме заедно в дома на Мария Алехандрина Сервантес до малко след три, когато тя лично изпрати музикантите и угаси светлините в двора за танци, за да могат мулатките за удоволствие да си легнат сами и да си починат. От три дни и три нощи те работеха без почивка; първо бяха обслужили тайно почетните гости, а после, без заобикалки и при отворени врати, всички нас, които още не искахме да се приберем след сватбения гуляй. Мария Алехандрина Сервантес, за която казвахме, че ще заспи един-единствен път, и то като умре, беше най-изтънчената и най-нежната жена, която някога съм познавал, най-отзивчивата в леглото, но и най-строгата. Беше се родила и израсла тук и тук живееше, в къща с отворени врати и няколко стаи под наем, с огромен двор за танци, който се осветяваше с фенери от тиква, купени из китайските пазари в Парамарибо7. Тя беше жената, която отне девствеността на моето поколение. Научи ни на много повече неща, отколкото би трябвало да научим, но най-вече ни научи, че няма по-тъжно място в живота от едно празно легло. Сантяго Насар си изгуби ума още първия път, когато я видя. Аз го предупредих: „Сокол захване ли се с дива чапла, опасност го чака.“ Но той не се вслуша в думите ми, омаян от химерните песни на Мария Алехандрина Сервантес. Тя бе неговата дива страст, неговата учителка по сълзи на петнайсет години, до мига, когато Ибрахим Насар го измъкна от леглото й с ремък в ръка и го затвори за повече от година в „Дивино ростро“. Оттогава ги свързваше дълбока обич, но вече без смута на любовта, и тя толкова го уважаваше, че никога после не легна с друг, ако той се намираше в дома. През онази последна ваканция тя ни отпращаше рано под невероятния предлог, че е уморена, но не залостваше вратата и оставаше една запалена лампа в коридора, за да мога тайно да се върна.