За Анхела Викарио, напротив, винаги научавах по нещичко откъслечно и това ме накара да си изградя идеализиран образ за нея. Сестра ми монахинята известно време обикаля из Горна Гуахира9, мъчейки се да покръсти последните идолопоклонници, и често се отбиваше да поговори с нея в селото, изгаряно от солената жега на Карибско море, където майка й се бе опитала жива да я погребе. „Имаш поздрави от братовчедката“ — ми казваше винаги. Сестра ми Маргот, която също я посещаваше през първите години, ми разказа, че купили къща от непечени тухли с много голям двор, в който се срещали всички ветрове, и единственият проблем там бил приливът нощем, защото клозетите преливали и сутрин намирали мятащи се риби в стаите. Всички, които я бяха видели през това време, ми казаха, че била вглъбена и работела сръчно на машината за бродиране и че в работата си намерила забрава.
Много по-късно, в един объркан за мен период, когато се опитвах да проумея нещо за себе си, като продавах енциклопедии и медицински книги из селата в Гуахира, случайно се озовах в онова замряло индианско село. На прозореца на една къща край морето в най-голямата жега бродираше на машина жена, облечена в полутраур, с телени очила и жълтеникаво-бяла коса, а над главата й бе окачена клетка с канарче, което пееше непрекъснато. Като я видях така, в идиличната рамка на прозореца, не ми се щеше да повярвам, че това е същата жена, защото не исках да приема, че животът може толкова много да прилича на долнопробна литература. Но това беше тя — Анхела Викарио, двайсет и три години след драмата.
Прие ме както винаги — като далечен братовчед — и отговори на въпросите ми много разумно и с чувство за хумор. Беше толкова зряла и остроумна, та чак беше трудно човек да повярва, че е същата. Най-много ме учуди начинът, по който бе проумяла собствения си живот. След няколко минути вече не ми изглеждаше така състарена, както на пръв поглед, а почти тъй млада, както в спомените; и нямаше нищо общо с девойката, която бяха принудили да се омъжи без любов на двайсет години. Майка й, стигнала до старостта, без да я разбира, ме прие като нежелан призрак. Отказа да говори за миналото и за тази хроника трябваше да се задоволя само с откъслечни фрази от разговорите й с майка ми и с моите спомени. Направила повече от възможното жива да погребе Анхела Викарио, но дъщерята провалила намеренията й, защото никога не създавала тайнственост около нещастието си. Тъкмо обратното. Разказвала подробно всичко на всеки, който проявявал желание да я изслуша, но не и тайната, която никога нямаше да се разбули — кой, как и кога е бил истинският причинител на безчестието, защото никой не повярва, че наистина е бил Сантяго Насар.
Принадлежаха към два различни свята. Никой никога не бе ги виждал заедно, а още по-малко сами. Сантяго Насар бе прекалено високомерен, за да й обърне внимание. „Твоята братовчедка глупачката“ — ми казваше, когато я споменаваше. Освен това, както казвахме тогава, той беше ястреб птичар. Ходеше сам, също като баща си, и прекършваше всяко току-що разцъфнало девойче в планината, но в селото никога не се узна за друга негова връзка, освен официалната с Флора Мигел и бурната страст, довела го до полуда за цели четиринайсет месеца, към Мария Алехандрина Сервантес. Най-често срещаната версия, може би защото е най-порочна, бе, че Анхела Викарио прикрива някого, когото наистина обича, и че е избрала името на Сантяго Насар, защото не мислела, че братята й ще дръзнат да посегнат на него. Самият аз се опитах да изтръгна от нея истината, когато я посетих за втори път, подредил всичките си доводи, но тя едва-едва повдигна очи от бродерията си, за да ги обори.
— Не се рови повече, братовчеде — ми каза. — Той беше.