Всичко останало ми разказа без недомлъвки, включително и злополучната брачна нощ. Разказа ми, че приятелките я подучили да напие съпруга си в леглото, докато загуби съзнание, да се преструва на по-срамежлива, отколкото е, за да угаси светлината, да си направи промивка със стипца, за да изглежда девствена, и да изцапа чаршафа с меркурокромо10, за да го изложи на другия ден в двора си на младоженка. Само две неща не са имали предвид сводниците й — изключителната издръжливост на Баярдо Сан Роман като пияч и вродената почтеност, която Анхела Викарио носела дълбоко в себе си, въпреки наложеното от предразсъдъците тъпоумие. „Не направих нищо от това, което ми бяха казали — рече ми тя, — защото, колкото повече го мислех, толкова по-ясно разбирах, че това е мръсотия, която не бива да се прави никому, а още по-малко на тоя нещастник, който бе имал злата участ да се ожени за мене.“ Така че тя се оставила да я съблече без стеснение в осветената спалня, избавена от всички заучени страхове, които й бяха отровили живота. „Беше много лесно — ми каза тя, — защото бях готова да умра.“
Истина е, че говореше за нещастието си без никакъв свян, за да прикрие другото нещастие, истинското, което изгаряше утробата й. Докато тя не се реши да ми го разкаже, никой дори не е подозирал, че Баярдо Сан Роман е останал завинаги в живота й от мига, в който я върнал у дома й. Това било като последен смъртоносен удар. „Изведнъж, когато мама започна да ме бие, си спомних за него“ — ми каза тя. Боляло я по-малко, защото знаела, че е заради него. Продължила да мисли за него, малко изненадана от самата себе си, когато плачела просната на дивана в трапезарията. „Не плачех нито от болка, нито заради всичко онова, което се бе случило — ми каза. — Плачех за него.“ Продължила да си мисли за него, докато майка й налагала лицето й с компреси от арника, и още повече, когато чула врявата на улицата и камбаните, които биели като за пожар от камбанарията, а майка й влязла да й каже, че сега може да спи, защото най-лошото вече е минало.
Много време продължила да мисли за него, без да си прави никакви илюзии, докато един ден не се наложило да придружи майка си за преглед на очите в болницата в Риоача. Пътем се отбили в пристанищния хотел, чийто собственик познавали, и Пура Викарио поискала чаша вода в столовата. Пиела водата с гръб към дъщеря си, когато тя видяла обекта на непрестанните си мисли, отразен в множеството, огледала в салона. Анхела Викарио почти без дъх обърнала глава, видяла го как минава покрай нея, без да я забележи, видяла го как излиза от хотела. После погледнала майка си със свито сърце. Пура Викарио тъкмо била изпила водата, избърсала устни с ръкав и й се усмихнала от мястото до тезгяха с новите си очила. В тази усмивка за пръв път, откакто се родила, Анхела Викарио я видяла такава, каквато била всъщност — една нещастница, отдадена на култа към недостатъците си. „Истинска гадост“ — си казала. Била толкова слисана, че през целия път на връщане пяла с цяло гърло, а после се проснала в леглото и плакала цели три дни.
След това се родила наново. „Побърках се по него — ми каза. — Бях като луда.“ Достатъчно било да си затвори очите, за да го види, чувала го да диша в прибоя на морето, посред нощ я събуждала топлината на тялото му в леглото. В края на същата тази седмица, без да е намерила миг покой, тя му написала първото писмо. Това било най-обикновено писмо, в което му пишела, че го видяла на излизане от хотела и че би предпочела той да я е забелязал. Напразно чакала отговор. След два месеца, уморена да чака, му написала ново писмо в същия уклончив стил като предишното, сякаш единственото й намерение било да го упрекне за неговата нелюбезност. Шест месеца по-късно тя била написала шест писма, без да получи отговор, но се задоволила с мисълта, че той ги получава.
За пръв път господарка на съдбата си, Анхела Викарио открила тогава, че омразата и любовта са взаимно свързани чувства. Колкото повече писма пишела, толкова повече се разпалвала страстта й, но и толкова повече се усилвала щастливата ненавист, която изпитвала към майка си. „Обръщаха ми се червата само като я гледах — ми каза тя, — но щом я видех, си спомнях за него.“ Животът й като върната младоженка продължавал да бъде толкова прост, колкото и като неомъжена — бродирала на машина с приятелките си, както преди правела лалета от плат и книжни птици, но след като майка й си легнала, оставала да пише безнадеждни писма чак до разсъмване. Станала остроумна, властна, господарка на волята си, и пак била девствена, само за него, и не признавала вече друга власт освен неговата, нито друго подчинение, освен това на натрапчивата си мисъл.