Писала по едно писмо седмично в продължение на половин живот. „Понякога не знаех какво да му пиша — каза ми тя, като се заливаше от смях, — но достатъчно ми беше да знам, че той ги получава.“ В началото били банални писма, после бележки на тайно влюбена, напарфюмирани листчета от временна годеница, търговски записки, доказателства за любов и накрая възмутените писма на напусната съпруга, която си измисля тежки болести, за да го накара да се върне. Една вечер, когато била в добро настроение, изляла мастилницата върху писмото и вместо да го скъса, добавила послепис: „Като доказателство за моята любов ти изпращам сълзите си“. Понякога, уморена да плаче, се надсмивала над лудостта си. Шест пъти сменили служителката в пощата и шестте пъти тя успяла да спечели новата за съучастничка. Единственото, което изобщо не помислила, било да се откаже. Въпреки всичко той изглеждал безучастен към безумието й. Все едно че не пишела никому.
В едно ветровито утро към десетата година тя се събудила с увереността, че той лежи гол в леглото й. Тогава му написала трескаво писмо от двайсет страници и в него без свян изляла всичките горчиви истини, които носела загнили в сърцето си още от оная злокобна нощ. Писала му за вечните рани, който той оставил по тялото й, за солта по езика и огнената диря на африканския му пенис. Връчила го на служителката на пощата, която идвала в петък да бродира с нея и да вземе писмата, и била убедена, че това върховно разтоварване ще е последното в агонията й. Но отговор нямало. Оттогава тя вече не била сигурна нито какво пише, нито на кого точно пише, но продължила да пише без отдих в продължение на седемнайсет години.
В един августовски ден по пладне, както бродирала с приятелките си, усетила, че някой се приближава до входната врата. Нямало нужда да погледне, за да разбере кой е. „Беше напълнял и косата му бе започнала да окапва, вече имаше нужда от очила за близо — ми каза. — Но беше той, дявол да го вземе, беше той!“ Уплашила се, защото знаела, че и той я вижда състарена, както тя него, и не вярвала той да таи толкова любов в сърцето, колкото тя, че да я приеме. Ризата му била мокра от пот — така, както го видяла първия път на събора — и носел същия ремък и същите разпрани кожени дисаги със сребърни украшения. Баярдо Сан Роман пристъпил крачка напред, без да обръща внимание на другите смаяни бродирачки, и оставил дисагите върху шевната машина.
— Е, добре — казал, — дойдох.
Носел един куфар с дрехите си, за да остане, и друг такъв куфар, пълен с почти двете хиляди писма, които тя му написала. Всички били подредени по дати, в пакети, вързани с разноцветни панделки, и всички — неразпечатани.
В продължение на години ние говорехме само за това. Нашето всекидневно поведение, подчиняващо се дотогава на множество линейни привички, бе започнало изведнъж да се върти около един и същ общ стремеж. Кукуригането на петлите призори ни заварваше улисани в подреждането на многото свързани една с друга случайности, които бяха направили абсурдното възможно, и очевидно не вършехме това, водени от желание да си изясним тайнственото, а защото никой от нас не можеше да продължава да живее, без да узнае точно какво място и роля му е предопределила съдбата.
Мнозина изобщо не го узнаха. Кристо Бедоя, който стана известен хирург, никога не можа да си обясни защо се е поддал на порива да виси два часа у дядо си, докато пристигне епископът, а не е отишъл да си почине у дома, където родителите му го чакали до сутринта. Повечето от тези, които са можели да сторят нещо, за да предотвратят престъплението, но не го бяха сторили, се оправдаваха с твърдението, че въпросите на честта са свята област, до която имат достъп само действащите лица в драмата. „Любовта е чест“ — бях чувал често от майка ми. Ортенсия Бауте, чието единствено участие се състоеше в това, че бе видяла двата ножа окървавени още преди да бъдат такива, остана толкова потресена от видението си, че изпадна в истерична мания за покаяние, докато един ден не издържа и хукна гола по улиците. Флора Мигел, годеницата на Сантяго Насар, от отчаяние избяга с един лейтенант от пограничните войски, който после я направи проститутка сред събирачите на каучук от поречието на Вичада11. Аура Вилиерос, акушерката, извадила на бял свят три поколения, когато научи вестта, получи спазъм на пикочния мехур и до смъртта си уринира с катетър. Дон Рохелио де ла Флор, добродушният съпруг на Клотилде Армента, който на осемдесет и шест години беше необикновено жизнен, стана за последен път, за да види как намушкват Сантяго Насар пред заключената врата на собствения му дом, и не можа да преживее вълнението. Пласида Линеро била затворила тази врата в последния момент, но веднага си намери оправдание. „Заключих я, защото Дивина Флор ми се закле, че е видяла сина ми да влиза, а не беше вярно“ — ми разказа тя. А в същото време никога не си прости, задето е объркала доброто предзнаменование на дърветата с нещастието, което вещаят птиците, и придоби вредния за тази възраст навик да дъвче кардамоново семе.