Извървял повече от сто метра, за да заобиколи цялата къща и да влезе през кухненската врата. Все още бил с достатъчно ясен разсъдък, за да не тръгне по улицата, защото това бил по-дългият път, а влязъл през съседната къща. Пончо Ланао, жена му и петте им деца още не знаели какво се е случило само преди миг на двайсет крачки от вратата им. „Чухме врявата — ми каза жената, — но помислихме, че е заради посрещането на епископа.“ Започвали да закусват, когато видели Сантяго Насар да влиза облян в кръв и да носи като грозд собствените си вътрешности. Пончо Ланао ми каза: „Никога няма да забравя ужасната миризма на лайна.“ Но Архенида Ланао, най-голямата дъщеря, разказа, че Сантяго Насар вървял с обичайната си надменност, премервайки внимателно крачките, и че лицето му на сарацин, с разбъркани къдри, било по-красиво от всякога. Като минал покрай масата, той им се усмихнал и продължил през стаите до задната врата на къщата. „Вцепенихме се от страх“ — ми каза Архенида Ланао. Леля ми Венефрида Маркес чистела от люспите едно сабало12 в двора си, от другата страна на реката, и го видяла да слиза по стълбите на стария кей, опипвайки с твърда стъпка пътя към дома си.
— Сантяго, сине — извикала тя, — какво ти е?
Сантяго Насар я познал.
— Убиха ме, госпожице Вене — казал.
Препънал се на последното стъпало, но веднага се изправил. „Дори изтърси с ръка пръстта, полепнала по червата“ — ми каза леля ми Вене. После си влязъл в къщи през задната врата, която била отворена още от шест часа, и паднал ничком в кухнята.