Къщата ни бе далече от главния площад, в манговата горичка срещу реката. Сестра ми Маргот отишла до пристанището покрай брега, а хората били прекалено възбудени от пристигането на епископа, за да се занимават с нещо друго. Изнесли дори болните пред вратите, за да приемат божията благословия; жените пък излизали тичешком от дворовете с пуйки, прасета сукалчета и всякакви други лакомства, а от отсрещния бряг пристигали украсени с цветя лодки. Но след като епископът преминал, без кракът му да стъпи на сушата, другата, потисканата новина, избухнала с все сила. Тогава сестра ми Маргот научила подробно всичко: Анхела Викарио, красивата девойка, която се бе омъжила предишния ден, била върната в дома на родителите си, защото съпругът открил, че не била девствена. „Стори ми се, че мен ще убият — каза сестра ми. — Но колкото и да умувахме, никой не можа да обясни как горкият Сантяго Насар се оказал замесен в подобна бъркотия.“ Единственото, което знаели със сигурност, било, че братята на Анхела Викарио го чакат, за да го убият.
Сестра ми се прибрала у нас, като стискала зъби да не заплаче. Заварила мама в трапезарията, облечена в неделна рокля на сини цветя — ако случайно епископът минел да ни поздрави, — тя пеела фаду2 за невидимата любов, докато подреждала масата. Сестра ми забелязала, че е сложила един прибор повече.
— За Сантяго Насар — обяснила майка ми. — Казаха ми, че си го поканила на закуска.
— Махни го — казала сестра ми.
И й разказала всичко. „Но все едно, че вече знаеше — каза ми тя. — Както става винаги. Човек започва да й разправя нещо и още преди да е стигнал до средата, тя вече знае как свършва.“ Лошата вест била като гордиев възел за майка ми. Сантяго Насар бе кръстен на нея, но освен дето му бе кръстница, тя беше и кръвна роднина на Пура Викарио, майката на върнатата булка. Но още недоизслушала новината, майка ми си нахлузила обувките с висок ток, метнала на главата си мантилята за черкуване, която тогава си слагаше само за посещения при смъртен случай Баща ми, който чул всичко от леглото, се появил ь трапезарията по пижама и я попитал разтревожен къде отива.
— Да предупредя кумата Пласида — отвърнала тя. — Не е честно всичко живо да знае, че ще убият сина й, а тя да не знае.
— Еднакво сме свързани и с нея, и със семейство Викарио — възразил баща ми.
— Винаги трябва да вземаме страната на мъртвия — отвърнала тя.
По-малките ми братя наизлезли от стаите. Малчуганите, усетили полъха на трагедията, се разплакали. Майка ми за пръв път в живота си не им обърнала внимание, не се вслушала и в думите на мъжа си.
— Почакай да се облека — казал й той.
Тя вече била на улицата. Брат ми Хайме, който тогава нямаше повече от седем години, бил единственият облечен за училище.
— Върви с нея — наредил му баща ми.
Хайме хукнал, без да знае какво е станало, нито къде отиват, и я хванал за ръка. „Говореше си сама — разказа ми Хайме. — Лоши хора — мърмореше си тихичко, — мръсни животни, които не умеят да вършат нищо друго, освен да причиняват нещастия.“ Не усещала дори, че води детето за ръка. „Сигурно са мислели, че съм се побъркала — каза ми тя. — Единственото, което помня, е, че в далечината се чуваше глъч от много хора, сякаш сватбеният гуляй е започнал наново, и че всички тичаха към площада.“ Тя ускорила ход, готова на всичко, след като от това зависел човешки живот, докато някой, който бързал в обратна посока, се смилил над безсмисленото й тичане.
— Не си правете труда, Луиса Сантяга — подвикнал мимоходом. — Вече го убиха.
Баярдо Сан Роман, мъжът, който върна съпругата си, се появил в селото през август предишната година — шест месеца преди сватбата. Пристигнал със седмичния параход и носел кожени дисаги със сребърни украшения, които подхождали на катарамите на ремъка и халките на ботите му. Беше около трийсетгодишен, но годините не му личаха — имаше тънък кръст като на бикоборец, златисти очи и кожа, обгоряла като на бавен огън от слънцето и солта. Пристигнал с късо яке и много тесен панталон от телешка кожа и ръкавици от шевро в същия цвят. Магдалена Оливер пътувала със същия параход и през цялото време не могла да откъсне очи от него. „Приличаше ми на педераст — каза ми тя. — И ми беше жал, защото човек би могъл да го намаже с масло и жив да го изяде.“ Не само тя си помислила това, а и не само тя си дала сметка, че Баярдо Сан Роман не е мъж, който може да се проумее от пръв поглед.