Семейството не само приело нещата съвсем сериозно, но и с голяма радост. С изключение на Пура Викарио, която поставила условието Баярдо Сан Роман да удостовери самоличността си. Дотогава никой не знаел кой е той. Миналото му стигало едва до онзи следобед, в който слязъл на брега с екстравагантното си облекло, а самият той бил толкова сдържан по отношение на произхода си, че и най-безумната измислица можела да се приеме за истина. Стигнало се дотам, да разправят, че бил опустошил цели села и посял ужас и смърт в Касанара като военачалник, че бил беглец от Кайена, че го виждали в Пернамбуко, където се опитвал да припечели нещо с двойка дресирани мечки, че извадил останките на испански галеон, пълен със злато, от Канала на ветровете. Баярдо Сан Роман сложил край на всички тези предположения по съвсем прост начин — довел семейството си в пълен състав.
Били четирима — бащата, майката и две обаятелни сестри. Пристигнали в единайсет сутринта с форд Т с държавен номер, чийто клаксон оглушил улиците на селото. Майката, Алберта Симондо, едра мулатка от Кюрасо, която все още вмъквала в испанския думи от папиаменто3, като млада била обявена за най-голямата красавица измежду двестате най-красиви жени от Антилските острови. Сестрите, току-що разцъфнали девойки, приличали на две буйни кобилки. Но най-силният коз бил бащата, генерал Петронио Сан Роман, герой от гражданските войни от края на миналия век и един от най-прославените мъже на консервативния режим, защото обърнал в бяг полковник Аурелиано Буендия при поражението в Тукуринка. Майка ми бе единствената, която не отишла да го поздрави, когато научила кой е. „Мислех, че няма нищо лошо в това да се оженят — каза ми тя. — Но то беше едно, а съвсем друго е да подам ръка на човека, който бе заповядал да застрелят в гръб Херинелдо Маркес.“ Още щом се подал от прозорчето на автомобила, размахвайки бяла шапка в ръка, всички го познали — бил известен от снимките. Носел ленен костюм с цвят на жито, сахтиянови боти с кръстосани връзки и очила със златни рамки, прищипнати на носа и закачени с ланец за бутониерата на жилетката. Носел „Медала на храбростта“ на ревера и бастун с държавния герб, гравиран на дръжката. Той пръв слязъл от автомобила, целият потънал в горещия прах на нашите пътища, и било достатъчно да сложи крак на стъпалото, за да разберат всички, че Баярдо Сан Роман може да се ожени за когото си иска.
Всъщност Анхела Викарио била тази, която не искала да се омъжи за него. „Струваше ми се прекалено мъж за мене“ — каза ми тя. Освен това Баярдо Сан Роман не се опитал нея да съблазни, а обаял семейството й с чара си. Анхела Викарио никога нямаше да забрави оная ужасна вечер, когато родителите и по-големите й сестри със съпрузите си, събрани в гостната, й наложили да се омъжи за човек, когото едва познавала. Близнаците се държали настрана. „Мислехме, че това са женски работи“ — каза ми Пабло Викарио. Решаващият довод на родителите бил, че едно скромно, но почтено семейство няма право да отхвърли такъв дар на съдбата. Анхела Викарио едва се осмелила да намекне, че между тях няма любов, но майка й я сразила с едно изречение:
— Любовта също се научава.
За разлика от годеничествата по онова време, които бяха дълги и строго съблюдавани, тяхното продължило само четири месеца поради нетърпението на Баярдо Сан Роман. Не било по-кратко, защото Пура Викарио настояла да почакат да свърши траура на семейството. Но времето се оказало напълно достатъчно, благодарение на неотразимия начин, по който Баярдо Сан Роман уреждал нещата. „Една вечер ме попита коя къща най-много ми харесва — разказа ми Анхела Викарио. — И аз, без да знам защо ме пита, му отвърнах, че най-хубавата къща в селото е вилата на вдовеца Ксиус.“ Аз бих отвърнал същото. Намираше се на един брулен от ветровете хълм и от терасата се виждаше безкрайната шир на тресавищата, осеяни с лилави анемони, а в светлите летни дни можеше да се съзре ясният хоризонт на Карибско море и презокеанските туристически кораби, идещи от Картахена4. Още същата вечер Баярдо Сан Роман отишъл в Обществения клуб и седнал на масата на вдовеца Ксиус да изиграе партия домино.
— Вдовецо — му казал, — купувам къщата ви.
— Не се продава — отговорил вдовецът.
— Купувам я с всичко, което има в нея.
Вдовецът Ксиус със старовремска вежливост му обяснил, че предметите в къщата били купувани от съпругата му с цената на цял живот лишения и че за него продължават да представляват част от нея. „Говореше с открито сърце — ми каза доктор Дионисио Игуаран, който играел с тях. — Бях сигурен, че предпочита да умре, отколкото да продаде къщата, в която е бил щастлив повече от трийсет години.“ Баярдо Сан Роман също разбрал съображенията му.
3
Испански диалект с холандски, индиански и английски примеси, говорен на остров Кюрасо — бел. пр.