— Петдесет хиляди.
— Франка ли?
— Не ставай смешен, Габриел. Долари.
Той се намръщи. Жаклин скръсти ръце с решителен вид.
— Петдесет хиляди долара или се обади на Шамрон да му поискаш ново момиче.
— Добре, петдесет хиляди — съгласи се Габриел.
Тя се усмихна.
Жаклин се обади на Марсел Ламбер в Париж и му каза да отмени снимките й за следващите две седмици.
— Да не си си загубила ума! — втрещи се той. — Не може да говориш сериозно. Жена в твоето нестабилно положение не влошава нещата, отменяйки фотосесии. Ето как някои си спечелват кофти репутация.
— Марсел, от седемнадесет години съм в този бизнес и никога не съм проваляла снимки. Просто изникна нещо и трябва да замина за няколко дни.
— Това ли очакваш да кажа на хората, които са били достатъчно добри да те наемат? Нещо изникна? Хайде, скъпа, поне измисли нещо по-логично.
— Кажи им, че съм се разболяла.
— И от какво?
— Проказа — отвърна тя.
— О, да, прекрасно! — Гласът му внезапно стана сериозен. — Жаклин, нямаш някакви неприятности, нали? Наясно си, че можеш да ми се довериш, тъй като знам всичките ти тайни.
— Не забравяй, че и аз знам всички твои тайни, Марсел. Не, нямам неприятности. Има просто нещо, за което трябва да се погрижа, а то не търпи отлагане.
— Не си болна, нали, Жаклин?
— В отлично здраве съм.
— И не си се захванала отново с кокаина? — шепнешком попита той.
— Престани, Марсел!
— Операция на торбички под очите ли?
— Майната ти!
— Явно, че причината е мъж. Някой, който най-после е успял да смекчи желязното ти сърце.
— Приключвам, ще ти се обадя след няколко дни.
— Значи съм прав! Мъж е! — възкликна тържествуващо Марсел.
— Ти си единственият мъж за мен.
— Иска ми се да е така.
— A tout a I’heure29 — рече Жаклин и затвори, преди да чуе неговото чао в слушалката.
Те излязоха в късния следобед и поеха на север, по лъкатушещото шосе в планината. Над клисурите се носеха разкъсани облаци. Когато се изкачиха по-нависоко, едри капки дъжд затрополиха по предното стъкло на наетото от Габриел пежо. Жаклин наклони назад облегалката си, унесено наблюдавайки водните струи, които се стичаха върху люка на колата. Мисълта й вече бе насочена към Лондон и мишената. Тя си запали цигара и помоли:
— Разкажи ми за него.
— Не — отвърна Габриел. — Не искам да има нищо в главата ти, което може да те постави в компрометиращо положение.
— Дойде при мен, защото знам какво правя, Габриел. Разкажи ми нещо за него.
— Името му е Юсеф. Израснал е в Бейрут.
— Къде в Бейрут?
— В „Шатила“.
— Боже! — възкликна тя и притвори очи.
— Родителите му са били бежанци от 1948 година. Живеели са в едно арабско село в Лида, но по време на войната са избягали през границата в Ливан. Останали са известно време на юг, после са се преместили в Бейрут да търсят работа и са се установили в лагера „Шатила“.
— А как се е озовал в Лондон?
— Негов чичо го е довел в Англия. Погрижил се е да получи образование и да научи перфектно английски и френски. После Юсеф станал политически радикал, решавайки, че Арафат и ООП са капитулирали. Подкрепял е палестинските лидери, които искали войната да продължи, докато Израел бъде изтрит от картата на света. Забелязали го от организацията на Тарик. Юсеф е неин активен член от няколко години.
— Звучи очарователно — усмихна се кисело тя.
— Той наистина е такъв — мрачно отрони Габриел.
— А някакви хобита?
— Харесва палестинската поезия и европейките. Освен това помага на Тарик да убива израелци.
Габриел напусна шосето и пое с пежото на изток, по тесен планински път. Минаха през едно заспало село и завиха по кален, набразден от коловози друм, край който се издигаха голи мокри чинари. Той кара, докато не забеляза счупена дървена порта, водеща до един разчистен от дърветата парцел. Тогава спря колата, излезе и отвори портата достатъчно широко, та да мине пежото. Влезе с него на поляната и изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Бръкна в дамската чанта на Жаклин, извади нейната берета и един допълнителен пълнител. После грабна едно от лъскавите й модни списания и откъсна предната и задната му корица.