Реши да го направи.
Извади дубликата на радиочасовника от раницата си и го включи. На дисплея замигаха червени цифри: 12:00… Едва не се изсмя на абсурдността на положението — успехът му зависеше от това дали ще може да настрои алармата достатъчно бързо. Ари Шамрон го беше убедил да се върне заради реномето на Службата, а сега щеше да има още едно фиаско.
Започна да натиска бутона за настройване на часовете. Цифрите следваха една след друга, но пръстите му леко трепнаха от напрежението и по погрешка настрои алармата за девет вместо за осем часа. „Мамка му!“, изруга той. Трябваше да мине отново през целия двадесет и четири часов цикъл. Втория път го направи правилно. Свери часовника, пусна радиото, намери на скалата пета станция на Би Би Си, настрои силата на звука.
Нямаше представа колко време му беше отнело.
Грабна раницата, угаси фенерчето и тръгна от спалнята към входната врата на апартамента. Докато вървеше, измъкна беретата изпод колана на кръста си и я мушна в джоба на якето.
Спря пред вратата, притисна ухо до нея и се ослуша. Коридорът беше тих. Трябваше да се опита да излезе. В апартамента нямаше място, където можеше да се скрие и по-късно да се измъкне. Отвори вратата и прекрачи в коридора.
Чу стъпки по стълбището.
Мушна ръка в джоба си, стисна дръжката на пистолета и тръгна.
В таксито Жаклин се помъчи да се успокои. Задачата й бе да задържи Юсеф далеч от неговия апартамент, но ако бе отхвърлила предложението му да вечерят в дома му, можеше да го обземат съмнения. А и нямаше вероятност Габриел да е в жилището, когато се приберат. Цялата работа щеше да му отнеме само няколко минути. Имаше и друга, по-успокояваща възможност: Габриел очакваше Юсеф да я вземе от галерията в шест и половина и да я заведе на вечеря. Може би още не беше влязъл в апартамента. А по-късно щеше да забележи, че те са се върнали.
Двамата пресякоха фоайето и поеха по стълбите. На втория етаж се разминаха с някакъв мъж. Беше Габриел. С приведена глава и раница на рамо се изниза покрай тях.
От изненада Жаклин неволно потръпна. Бързо се овладя, но не и преди Юсеф да забележи нервността й. Той спря и се загледа подир непознатия, който слизаше по стълбите. После погледът му се върна на Жаклин. Без да каже нещо, я хвана за ръката и я поведе към апартамента си. Когато влязоха, палестинецът бързо огледа стаята, след това отиде до прозореца и проследи Габриел, който се отдалечаваше в тъмнината.
26. Лисабон
Гъста мъгла, идваща от Атлантическия океан, се стелеше над река Тахо, докато Кемел си проправяше път по многолюдните улици на квартала Байро Алто. В ранната вечер някои от работниците се прибираха вкъщи, а други пълнеха баровете и кафенетата. Пред шублерите в заведенията за бързо хранене — серведжариас — се образуваха опашки от желаещи да вечерят набързо. Кемел пресече малък площад, където, седнали на открито в мразовитата вечер, старци посръбваха червено вино и си бъбреха. Продавачки на риба — варинас — носеха в големи кошници току-що уловен костур.
Кемел зави в тясна алея, край която бяха наредени сергии, предлагащи евтини дрехи и сувенири. Сляп просяк му поиска пари. Той пусна няколко ескудо в черната дървена кутия, провесена на врата му. Една циганка предложи да му гледа, но Кемел учтиво отказа и продължи да върви. Байро Алто му напомняше някогашния Бейрут и бежанските лагери. За сметка на това Цюрих му се струваше студен и стерилен. Не беше чудно, че Тарик толкова харесваше Лисабон.
Влезе в претъпкан ресторант в традиционния стил фадо35 и седна на една маса. Сервитьорът постави пред него зелена бутилка с домашно вино и чаша. Кемел си запали цигара и си наля. Виното бе съвсем обикновено, с леко тръпчив вкус, но изненадващо приятно.
След минута същият сервитьор излезе на подиума в предната част на залата и се присъедини към двамата китаристи. Когато те изсвириха първите няколко акорда, той притвори очи и запя. Кемел не разбираше думите, но скоро, за своя изненада, откри, че е завладян от мелодията.
По средата на песента на неговата маса седна непознат мъж — небръснат, с дебел вълнен пуловер, протъркана полушубка и вързано на голям възел шалче на врата. Изглеждаше като докер от пристанището. Той се наведе и измърмори няколко думи на португалски. Кемел вдигна рамене:
— Съжалявам, но не говоря вашия език.
После отново съсредоточи вниманието си върху певеца. Той приключи емоционално песента, но съгласно традицията фадо продължи да стои, изпънат като струна, в стойка мирно.
35
Заведение, в което се изпълняват португалски народни песни с характерна меланхолична мелодия. — Б.пр.