ХЮРЕМ
Московската наложница
Великолепният век – книга 1
Демет Алтънйелеклиоглу
На Джейхан...
Сенките внезапно изчезнаха. Не се чуваха и гласовете. Светлината, която изгаряше очите ѝ, беше угаснала. Намираше се в непрогледен мрак. Прииска ѝ се да плесне радостно с ръце. Защото малкото момиченце се появяваше единствено щом тъмнината обгърнеше нейното тяло в леглото. Само тогава прозорецът на съзнанието се разтваряше за светлината на безкрайните полета. И ето точно сега беше времето. Мракът бе толкова гъст, че можеше да го докосне. Можеше да чуе какво ѝ разказва тишината.
— Хайде! — прошепна. — Идвай вече.
Опита се да чуе собствения си глас, но не се получи. А беше сигурна, че долавя този на момиченцето. Пък и без това само тя чуваше малкото дете. А и сигурно щеше да заговори този път. Изведнъж усети, че се развълнува. Колко много се беше надявала. При всяко появяване на момичето… Както тичаше подир пеперудите, развявайки тежката плитка, която се удряше по гърба му, изведнъж спря и я погледна. Искаше ѝ се да протегне ръката си към момиченцето и да го прегърне, но не можа.
Обичаше синьо-зеления цвят на очите му. Обичаше мъничките лунички по страните му, неописуемата усмивка.
— Хайде! — каза отново. — Не карай пеперудите да чакат.
И момиченцето не ги накара да чакат. В мрака изведнъж се появи необятна, безкрайна поляна, пълна с жълтуги. Назад, много назад, видя замъглените планини.
— Ах! — каза на пеперудите, танцуващи върху цветята. — Липсвахте ми.
После дойде момиченцето с ветреещи се синя риза и бяла престилка. Косите му не бяха сплетени. Носеха се след него като алени морски вълни в надпревара с вятъра. Пеперудите тутакси бяха погълнати от магията на чудните кичури. Сега момичето като че ли пееше радостна песен, докато пеперудите по косите му пърхаха с малките си крилца. Тя не можеше да чуе. Не долавяше и чуруликанията на птичките… Сякаш гледаше към един безмълвен рай от сърцевината на мрака.
Докато тичаше и играеше с пеперудите, червенокосото луничаво малко момиченце изведнъж я зърна. Ритъмът на танца се забави. Погледите им се срещнаха. Боже, колко беше красиво момичето! Красиво и невинно. Колко беззащитно! Щом го видя, поиска да отклони натъжения си поглед. Беше решена. Щеше да опита. Тъкмо когато момиченцето се обърна с гръб и щеше да тръгне подир пеперудите, тя извика:
— Спри, не си отивай!
Момиченцето се спря насред жълтите цветя. Обърна се и я погледна. На мястото на тъгата в очите ѝ сега имаше любопитство.
— Говори с мен!
Синьо-зелените очи блеснаха, но тишината не се наруши.
— Кажи ми. Коя си?
Наведе се и откъсна едно цвете.
— Александра. Александра се казвам.
— Александра!.. Какво хубаво име. Колко много ти подхожда.
— А ти коя си? Като че ли те познавам.
Не можа да отвърне: „И аз като че ли те познавам“.
— Аз съм Хюрем султан, красиво момиченце.
— Хюрем султан ли?
— Аз съм жената на султан Сюлейман Законодателя[1], владетеля на седем климата и три континента.
Малкото момиченце хвана края на синята си пола и присви едното си коляно. Леко се наведе напред. Подаде ѝ цветето, което откъсна.
Хюрем поиска да се избави от мрака и да вземе цветето, но не успя. Сподавен стон заседна в гърлото ѝ. Вече искаше да се освободи от тази тъмнина и заедно с Александра да танцува танца на пеперудите в морето от жълтуги. Но не можеше да се спаси от мрака.
По лицето на момиченцето се появи закачливо изражение:
— Хюрем влюбена ли е в Сюлейман?
— Влюбена е, разбира се.
— Сигурна съм, че и Сюлейман те обича!
Хюрем вътрешно се засмя:
— Как разбра?
— Много си красива, затова.
Изведнъж вниманието на момичето се разсея. Отново започна да танцува с пеперудите, като припкаше и си подскачаше. Докато се отдалечаваше, чуруликайки си весело сред жълтугата, се спря, сякаш си беше спомнило нещо.
1