Румяна Узунова
И ако все пак срещата се състои
(предговор и „следговор“ едновременно)
1
От 1957 г. (тогава са първите им публикации) досега са минали 16 години — период нито много голям, нито много малък, но явно резултатен, защото вече споменаваме Аркадий и Борис Стругацки наред с имената на Станислав Лем и Рей Бредбъри, с Артър Кларк и Айзък Азимов, асовете на световната научна фантастика. И освен това интересът към двамата не само литературни, но и рождени братя расте с всяка тяхна нова книга. Българските читатели вече са имали възможността да се запознаят с някои техни произведения, затова началната ми фраза едва ли ще им се види пресилена или рекламна. Но нека започнем отначало.
Ако първите им творби („Страна багровых туч“, „Путь на Амальтею“, „Шесть спичек“) са едно малко позакъсняло нахлуване в космическата тематика и проблемите на научно-техническия прогрес, ако в тях липсват оригиналните сюжети и философските решения, то не може да се отрече внимателното вглеждане на двамата автори в душевните движения на героите, умението им да изградят характери, както и пристрастието им към един своеобразен хумор, който по-късно стана характерна черта на творческия им стил. От началото на 60-те години братя Стругацки се обръщат към социалната фантастика — „Стажеры“ и утопията — „Возвращение“, а „Далечната планета“1 е продължение на подхванатата в лирическите новели от „Возвращение“ тема, но с известна промяна не толкова в психологическите акценти, колкото в сгъстяването на драматизма. В „Попытка к бегству“ и „Трудно е да бъдеш бог“ социалната тематика се разширява в областта на философския размисъл за евентуалните крайни резултати, предизвикани от непрекъснатия технически прогрес, за цивилизациите на различно ниво и за въможностите да се намери верният и разумен път на развитие от едно ниво на друго. Например патосът в повестта-предупреждение „Хищные вещи века“ („Хищните вещи на века“)2 е предизвикан от макар и хипотетичната възможност да се осъществи един модел на общество, съставено от консуматори, лишени от духовен живот. В по-друг план — гротескно-сатиричен, същият въпрос — за овеществяването на консуматорския идеал, е разработен в повестта „Понеделник започва в събота“, която не по идея, но по изразни средства напомня „Хотелът «При загиналия алпинист»“. И следват „Сказка о Тройке“ („Приказка за Тройката“), която в известен смисъл е продължение на „Понеделник започва в събота“, „Улитка на склоне“ („Охлюв по склона“), „Второе нашествие марсиан“ („Второто нашествие на марсианците“), където преобладават отново философските размисли и социалната тематика, основният въпрос е за личността и нейната отговорност пред историята, а тоналността е все в посока към сатирата и гротеската.
Мисля, че това беше една необходима екскурзия из творчеството на А. и Б. Стругацки, защото, сигурна съм, читателят ще се изкуси да потърси и други техни книги, след като прочете тази, за чиито качества иде ред. Тук бих искала да помоля любезния читател за кратка пауза. Когато разговаряхме с редакторката, на мен ми беше все едно дали ще пиша предговор или „следговор“. Сега съвсем не ми е все едно, защото криминалният елемент е достатъчно добре застъпен в книгата и би било издевателство още от началото да бъде съобщено, тъй да се каже, „кой е убиецът“. И така нека следващата ни среща бъде след прочитането на „Хотелът «При загиналия алпинист»“.
2
Сега вече можем да разговаряме на ниво. Нямаме тайни. Пришълците от космоса загинаха в бялата снежна долина „Гърло от бутилка“, Алек Сневър разбогатя и построи втори хотел, санбернарът Лел доживя до дълбока старост, а полицейският инспектор остана самотен с угризенията си дали не би трябвало да бъде повече човек, отколкото държавен чиновник. Опасният бандит, маниак и садист излежава присъдата си, а физикът с гробовния хохот така и не можа да намери доказателства за космическия произход на „хотелските гости“. Шампиона не се появи повече. И бандата я няма.
Но остана един голям философски проблем, който още дълго време ще вълнува не само, читателите на тази „криминално-фантастична повест“, не само авторите на литература от този род, но и човечеството, което кога по-мирно, кога по-агресивно настроено, обитава тази космическа прашинка — добрата стара Земя с недоказано минало и неизвестно бъдеще. Проблемът за контактите с извънземни цивилизации и евентуалните резултати от тези желани или нежелани срещи. Съвсем логично е, щом ние имаме късмета да съществуваме в този безкраен космос и при това земята съвсем не е център на вселената, то и някъде другаде из безкрая може би има живи, макар и не живи в нашия земен смисъл, същества. И още по-логично е, че щом ние, овладени от любопитство, тръгнахме да ги търсим, така и те навярно са овладени от нещо подобно — един господ знае как го наричат и как го усещат. Колкото и не реално да изглежда, срещата е възможна. Една среща, при която едва ли ще си кажем добър ден и ще седнем на чаша кафе да обсъждаме космическите проблеми. Мисля дори, че ще стане малко страшно. Толкова много време, много пак в наши земни мащаби, сме се чувствували сами сред звездите.
2
Посочените в скобите заглавия са на творби, излезли на български след изданието на „Хотелът «При загиналия алпинист»“ през 1973 г. до началото на 2010 г. — Бел. NomaD.