На следващата сутрин я гледах как потегля с поршето. Махна ми веднъж и изчезна.
Сам излезе навън, под слънчевата светлина.
— Багажът ви е събран, мистър Крейн.
Подадох му двадесетдоларова банкнота.
— Не — рече той, като се усмихна. — За мен беше удоволствие.
Така че го оставих и подкарах към летището.
Около 15:00 ч. новият кондор кацна на пистата. Потеглих натам с един джип и стигнах точно, когато Бърни и Ърскин стъпиха на земята.
— Ама че самолет — възкликнах, когато стигнах при тях.
— Не знаеш и половината за него. Истински красавец е — каза Бърни.
— Някакви проблеми?
— Никакви: лети като птичка.
Спогледахме се.
— Кога ще провеждаме нощния изпитателен полет?
— Мисля да е в събота.
Така ни оставаха три свободни дни.
— Сигурни ли сте, че няма проблеми?
— Никакви, Джек — рече Ърскин. — Прекрасен е.
— Разгледай го, Джек — предложи ми Бърни. — Имам да пиша разни неща, а после трябва да се обадя на мистър Есекс. Хари ще те разведе.
Той влезе в един от чакащите джипове и потегли.
Ние с Хари се качихме в самолета. В него имаше всичко, което един богаташ можеше да пожелае. Имаше шест добре обзаведени като спални кабини. Личният апартамент на Есекс беше нещо наистина луксозно. Имаше и тясна и дълга заседателна зала, в която можеха да седнат десет души и малко секретарско кабинетче, оборудвано изцяло с апаратура IBM. Бар, малка, добре обзаведена кухня, а в далечния край две малко по-зле мебелирани кабини за персонала.
— Изглежда, има всичко, освен басейн — казах след огледа. — Не е ли срамота, че онзи мексиканец ще помете целия този лукс и ще напълни самолета с кубинци и оръжие.
Хари вдигна рамене.
— Така стоят нещата. Хич не ми пука, стига да си получа парите.
— Значи в събота през нощта?
Той кимна.
— Как се чувстваш, Хари? Как възприемаш това, че ще си мъртъв? Че никога няма да се върнеш в Съединените американски щати?
— Да, трудно решение, но няма друг начин да спечеля толкова много пари.
— Ще останеш ли с Бърни и такситата му?
Той поклати глава.
— Не. Това не ми вдъхва доверие. Ще си взема дела и ще изчезвам. Ами ти?
— И аз. Мислил ли си къде ще отидеш?
— В Рио. Там имам връзки. А ти?
— Може би в Европа. Първо трябва да си взема парите.
— Мислиш ли, че ще имаме някакви проблеми?
— Не и по начина, по който съм уредил въпроса. — Разказах му за откриването на компанията, за разговора си с Кендрик. — Трябва да стане.
Качихме се в джипа и се отправихме към контролната кула. Докато пиехме бира, Бърни се присъедини към нас. Каза, че е разговарял с мистър Есекс в Париж и му е съобщил, че ще правим нощен изпитателен полет в събота.
— По-добре ще е да ида да се видя с Кендрик — рекох. — Ако ще започваме в събота през нощта, дотогава искам да имам потвърждението от банката. И, Бърни, качи на борда оръжието и амунициите. Всеки да има автоматичен пистолет. Какво друго можеш да вземеш?
Бърни погледна към Хари.
— Ти познаваш оръжейния склад.
— Има три японски „Армалити“ — наистина добри оръжия, и може би четири „чикагски пиана“5.
— Да вземем по един от двата вида. Ами гранати?
— Ще се намерят.
— Да речем шест.
И двамата ме зяпнаха.
— Наистина ли очакваш неприятности, Джек? — попита Бърни и челото му се изпоти.
— Искам да съм сигурен, че ще можем да ги предотвратим, ако възникнат.
— Ами…
— Качи тези оръжия на борда. — Станах. — Аз ще отида да говоря с Кендрик. Какво ще кажете да вечеряме заедно и да обсъдим всичко това?
— Добре — отвърна Бърни. — Ще се срещнем в моето бунгало. Ще поръчам вечеря.
— Около 20:30 ч.?
— О’кей.
Взех буика на Бърни и подкарах към Перъдайс Сити. Три часа по-късно почуках на вратата на Бърни и той ми отвори. Хари пиеше скоч и стана да ми приготви питие.
— Как мина? — попита Бърни. Изглеждаше разтревожен и под очите му имаше тъмни кръгове.
Седнах и взех чашата, която Хари ми подаде.
— В петък ще получим съобщението от банката. Казах на онзи дебел педал, че самолетът няма да помръдне, докато не го получа. — Усмихнах се на Бърни. — Отпусни се. Всичко е наред. Ще успеем.