Имаше камери и в двата края на коридора — тъмни черни очи, втренчени надолу от тавана. Не бях открил камера в кабинета на д-р Огълсби, но бях почти сигурен, че има такава. Онази в стаята ми беше скрита зад вентилационната решетка до флуоресцентните лампи и гледаше отгоре. Не издаваше нищо звук, но я усещах да мига.
Любопитен съм, докторе, дали си седите на бюрото и ме гледате и в момента на някой монитор? Прозренията изобилстват и ги добавяте в малкото си тефтерче, а? Представям си ви как пишете трескаво, всяка дума по-безсмислена от предишната. Бедният малък Ансън Бишъп, сираче, родено от пожара.
Момичето нататък по коридора пак плаче. Странно е, предвид часа.
97
Портър
Ден четвърти, 7:13 ч.
Телефонът на Сара изписука.
В началото Портър не беше сигурен какъв е звукът или откъде идва, но след това забеляза телефона на адвокатката в скута й.
Тя се размърда, сгушена до рамото му, и заспа отново.
Телефонът пак изписука.
Лампичките над тях оживяха, а от високоговорителите прозвуча глас:
— Внимание, пътници, моля, вдигнете облегалките на седалките си и приберете масичките, започваме спускане към Ню Орлиънс. По местно време там е седем и трийсет, а температурата е петнайсет градуса. За нас беше удоволствие да летим с вас и ви пожелавам приятно прекарване в Голямото безгрижие15.
Клепачите на Сара изпърхаха. Тя присви очи срещу ярката светлина.
— Добро утро, слънчице — промърмори и премляска.
Телефонът й пак изцъка.
— Мислех, че трябва да са в самолетен режим, иначе цялата буца метал ще се стовари на земята.
— За твое щастие си си сложил коланчето да те опази — тя си взе телефона и погледна екрана му. — Когато се приближим до земята, те започват да прихващат кулите отново… — тя се намръщи. — Получавам текстови съобщения. Обаче не са за мен, а за теб.
— Какво?
— Виж — тя връчи телефона на Портър.
Не трябваше да унищожаваш телефона, Сам.
Не беше хубаво.
Ама хич.
— Откъде е взел Бишъп номера ти?
Сара сви рамене:
— Не знам. Може би от табелата пред офиса ми, от указателя, интернет или моя визитка. Може майка му да му го е дала. Аз съм адвокат, Сам. Номерът ми е навсякъде.
Детективът написа: Бишъп?
За известно време нямаше отговор, после: Хареса ли ти разходката по Пътя на спомените?
Портър заяви: Намерих котката ти.
Бишъп отговори: Да не искаше да кажеш, че двамата сте намерили котката?
Портър погледна към Сара. Тя се беше втренчила в телефона.
Бишъп: Няма нищо, Сам. Знам, че не си сам. Радвам се за теб. Сара ми се струва приятна жена. Хедър щеше да я хареса. Сигурна съм, че щяха да се сприятелят.
Портър: Медальонът на Либи е у мен.
Без отговор.
Портър: Нейният медальон е, нали? Онзи под дъските в караваната на Картър? Каква ти беше тя? Знаеш, че е мъртва, нали?
Без отговор.
Портър: Бишъп?
Бишъп: Липсва ми майка ми, Сам. Ужасно искам да си поговоря с нея за Либи.
Портър: Предай се. Ще уредя съседни килии.
Бишъп: Няма нужда. Ти ще ми я доведеш.
— Как ли пък не — каза Портър на глас.
Портър: Тя никъде няма да ходи.
Бишъп: Пращам ти снимка, Сам. Няма да ти хареса. Ще трябва да поговорим, след като я видиш.
Телефонът звънна, малка картинка се зареди на малък екран — две момичета в безсъзнание на бетонен под.
Бишъп: Тук ли си, Сам?
Сара пипна снимката с два пръста, увеличи я и я показа с подробности.
Едното момиче беше увито в зелено одеяло, със смъртно бледо лице и кръв по устните. Другото изглеждаше като извадено от реката, дрехите и косата й бяха мокри и сплъстени.
Портър не разпозна и двете.
Портър: Кои са те?
Бишъп: Гостенки на един приятел. Не се справят добре обаче. Боя се, че ако ги оставя на грижите му още време, може да ги сполети същата съдба като на Ела Рейнолдс и Лили Дейвис. Ти не би го желал, нали? Още кръв по ръцете ти? Ще сключим сделка помежду ни. Майка ми срещу момичетата: Проста размяна като едно време. Все още си ми длъжник… за последния път.
Портър: Няма да стане.
Бишъп: Има и други момичета, Сам.
Бишъп: Ако съобщиш на приятелите си в синьо, и двете умират. Все още имам куп кутии…
Бишъп: Остави си всичките пари в шкафчето на влизане в затвора.
Портър: Не.