Едва тогава Портър разбра. Изтича обратно до предната врата на колата и отвори жабката. Грабна найлоновото пликче с верижката, в което се намираха медальонът и ключът.
Спря поглед на второто пликче, онова с ножа.
Скъса и него, и пусна и двете в джоба си, преди да затвори вратата и да хукне след двете жени.
Без снегорини да се грижат за територията, снегът около хотел „Гийон“ беше достигнал потресаващи размери. Вятърът го блъскаше в сградата и бе навял преспи кажи-речи до прозорците на втория етаж отстрани и отзад. Белият прашец се вихреше свободно на повърхността, фина мъгла над езеро от белота.
Портър бързо осъзна, че в снега пред него има три чифта следи. На Сара, на майката на Бишъп и нечии други. Бишъп вече беше дошъл, най-вероятно сам. Следите му започваха да се запълват. След няколко часа щяха да са напълно изчезнали.
Детективът забеляза жените при масивна метална врата в малка тухлена ниша до товарна рампа.
Сара стоеше настрана, загледана сърдито в спътничката си.
Майката на Бишъп си тананикаше „Бейби, навън е студено“20, скрита зад усмивката си на Чеширския котарак.
Кимна към бравата.
— Хайде по-пъргавко, детективе!
Портър се намръщи, но бръкна в джоба си и извади верижката с медальона на Либи и ключа.
Ръката му трепереше, когато го пъхна на мястото му. Искаше му се да обвини студа за това.
Ключът се превъртя плавно. Някой наскоро беше смазал ключалката. Резето се измъкна с издрънчаване. Портър отвори вратата и подкани жените да влязат, а после затвори, докато леденият вятър го следваше с вой.
Сара си извади мобилния телефон и включи фенерчето му.
Намираха се в кухня. Или, по-точно казано, в някогашната кухня.
Повечето уреди бяха изтръгнати отдавна, заедно с много от индустриалните маси от неръждаема стомана. В помещението бяха останали само боклуци. На няколко места таванът беше поддал и бе добавил в хаоса парчета мазилка и изгнили дъски.
— Ама че дупка — възкликна Сара и плъзна лъча на фенерчето из кухнята.
Портър влезе по-навътре, като заобикаляше боклуците по пода.
— Къде е Бишъп?
— Насам — затътри се напред Джейн Доу с все тъй оковани глезени.
Портър и Сара я последваха покрай поредица ръждиви печки и няколко стари дървени сандъка, струпани от пода до тавана отляво.
Двете крила на въртяща се врата с кръгли прозорци на нивото на очите навремето бяха разделяли кухнята от лобито, но сега едното лежеше проснато на пода, а другото се притискаше към стената под немислим ъгъл, провиснало на единствената си оцеляла панта. От другата страна на отвора примигваха свещи.
Тримата минаха през лобито и излязоха зад голям плот с изглед към някога величествено пространство. В отсрещния ъгъл стърчеше машина за пуканки, вече стара и пълна с паяжини.
— Средни пуканки с масло съдържат повече мазнина от закуска с бекон и яйца, от Биг Мак и картофки и порция пържола, взети заедно — заяви от вътрешността на помещението Бишъп. — Може би затова никога не сме яли пуканки в къщата на Бишъп, нали, майко?
Портър се взря в тъмното, в сенките, танцуващи по стените и тавана в ритъма на нечута песен.
— Насам, Сам. Ще трябва да дадеш на очите си малко време да се приспособят.
Звънна звънче и Портър се завъртя към входната врата, която беше изцяло закована. Бишъп стоеше до нея, редом със стойката за пиколото. В ръка държеше пистолет, но дулото сочеше към пода. Приличаше на 38 калибър. Косата му беше по-дълга от последната им среща с Портър, по лицето му беше набола четина. Детективът очакваше някаква маскировка, може би боядисана коса, но не — това беше добре познатият му Бишъп, човекът, обсебил мислите му.
Портър пристъпи няколко крачки напред, за да застане между него и Сара.
— Досега не си ми правил впечатление на любител на оръжията.
— Това ли? — Бишъп вдигна ръка и се усмихна, като размаха пистолета. — Отчаяни мерки… — той надзърна покрай Портър. — Здравей, майко. Как я караш?
Преди тя да успее да отговори, Портър пристъпи още една крачка напред.
— Къде е бомбата, Бишъп? Нали каза, че ако я доведа тук, ако ти я доведа, ще ми кажеш къде си я сложил. Каза, че ще освободиш и момичетата.
— Така казах, нали? — Бишъп почеса слепоочието си с масивното дуло на пистолета. — Струва ми се, че ти поставих и срок, нали? Закъсня, Сам, ужасно закъсня. Не е любезно да караш другия да чака, но при настоящите обстоятелства замотаването може да се окаже направо смъртоносно. А винаги съм те смятал за господин Точност.
20