Сюлейман хан и унгарският крал Лайош, застанал начело на кръстоносците, които неверникът Карл Пети хвърли срещу нас, излязоха един срещу друг в равнината край Мохач.
Великият везир и зет Ибрахим паша забеляза навреме и съсече всичките четиридесет рицари кръстоносци, които се опитаха да проникнат в шатрата на повелителя и да го убият.
Победа! Победа!... Само за два часа Сюлейман хан унищожи унгарската армия от кръстоносци. А на онези, които успяха да се спасят чрез бягство, блатата край Мохач не им простиха. Те погълнаха Крал Лайош и неговите рицари заедно с тежките им брони и бронирани коне.
Имперската армия напредва към Будин[41].
Получихме съобщение, че вдовицата на крал Лайош и сестра на Карл — кралица Мария, е избягала от Будин.
От Пеща, която е на другия бряг, дойдоха делегации да молят за милост. Победоносецът, завоевателят на Будин, Негово Величество падишахът, заповяда да не се посяга на войниците, на живота, на имуществото и великият везир Ибрахим паша влезе в Буда. Населението посрещна нашия повелител с рози и карамфили.
Господарят си направи намаза по случай Курбан Байрям в Будин, в голямата катедрала, превърната в джамия. Поздравленията по случай празника приемаше в двореца на крал Лайош. На унгарския престол постави войводата на Ердем — Запольо.
Падишахът издаде заповед имперската армия да започне подготовка за завръщане.
Падишахът победител и армията победителка са в София…
Повелителят пристигна в Одрин.
По-нататък Хатидже изобщо не я интересуваше. Не я интересуваше дори и от самото начало. Замина не нейният Ибрахим. Този, който се завръщаше, пак нямаше да бъде той.
Ибрахим имаше някаква тайна. А може би и много повече от една. Тайни, които го задушаваха, потискаха, плашеха. Хатидже вече беше дълбоко убедена, че те не бяха държавни, както се оправдаваше мъжът ѝ.
Знаеше, че брат ѝ е оставил войската си да превземе още няколко крепости, а самият той е избързал да тръгне на път, защото Хюрем му беше написала: Връщай се!
Султане на моето сърце, едничък татко на моите принцове и на малката султанка, смилете се над вашата робиня, която не може да понася повече вашето отсъствие. Всеки изтекъл без господаря ден се превръща в отрова за вашата Хюрем. Моето легло, същинска розова градина, щом сте при мен, е обрасло с бурени. Моля нашия господар… Моля…
Хатидже беше писала само два пъти за пакостите на Мехмед шах. И толкоз.
„Трябва да разгадаеш тайната на Гюзелджехисар!“ — ѝ повеляваше вътрешният глас. Но Хатидже се страхуваше да го направи. Предчувстваше, че в мига, когато я разкрие, всякаква връзка помежду им щеше да прекъсне. А предчувствията ѝ никога не я лъжеха.
За пръв път след толкова години в съня ѝ се появи Пойният славей. Усмихваше ѝ се. Казваше ѝ: „Не тъжи!“.
Хатидже копнееше за него. И то — до полуда.
Столицата вреше и кипеше, дворецът жужеше.
От всеки и навсякъде се говореше за Ибрахим.
И да му се ядосваше Хатидже, и да му се сърдеше, в края на краищата той беше нейният съпруг. Бащата на децата ѝ. Проклинаше онова, което се мълвеше за Ибрахим. Сякаш прякорите Европееца, Любимеца, Зетя му бяха малко, та сега населението започна да го нарича и „пашата със статуите“.
Дори Хюрем, при която отиде на посещение, изглеждаше разстроена.
— Знам — изпъшка тя, — много е дразнещо, Хатидже, но между нас да си остане, хората са прави.
Разбира се, че бяха прави. Защо му трябваше да монтира онези статуи на Ат мейданъ?
След като се завърна от Будин, Ибрахим ѝ беше разказал надълго и нашироко за паметниците, които той наричаше статуи. Беше толкова прехласнат по тях, че в един момент Хатидже дори се усъмни: „Дали мъжът ми не се е отвърнал от исляма? Номера ли ми прави?“ Защото не помнеше дотогава да е разговарял с нея за нещо друго така разпалено и толкова дълго.
— Ще ги видиш, Хатидже. Като влязох в двореца на Лайош, просто не повярвах на очите си. Като че ли в големия двор едновременно блестяха три слънца.
— Три слънца ли?
— Да. Трите слънца на Древна Елада.
Наясно беше, че Хатидже не е схванала нито една от неговите думи.
— Три великолепни статуи, Хатидже. Три невероятни статуи, изправени върху чудесни дълги крака.