— Няма време. Ченгето с пушката…
Отново млъкнал, а главата му клюмнала на гърдите.
— Къде са децата? — попитал Джейсън.
Баща ми посочил през рамо посоката, в която били тръгнали.
— Три къщи по-нататък… Къщата с жълтите черчевета. Казах им да се обадят… на полицията… оттам.
Джейсън се изправил. Татко го хванал за панталона и посочил автоматичния пистолет на убития, захвърлен на тревата до алеята. Джейсън, който не разбирал много от огнестрелни оръжия, и още по-малко от автоматични пистолети и зареждането им, вдигнал оръжието така, сякаш било употребявана игла на наркоман.
— Няма да те ухапе — рекъл старецът с хриптящ глас. — Иди да намериш момчетата.
И Джейсън се спуснал да ги търси.
Вътре в къщата, Дейв Майкълс стенел и се мятал насам-натам. Изправил се на колене и повърнал на килима, на разкъсаната бронирана жилетка и върху остатъците от хавайската си риза. Главата му дрънчала като евтино банджо. Пред очите му искрели звезди. Изпитвал непоносима болка. Едва дишал.
Не ми се ще да съм бил на неговото място в онзи миг, нито в следващите дни.
Но Дейв си е Дейв. Понесъл болката и срама и успял да се изправи, макар и олюлявайки се. Облегнал се на стената, като дишал тежко.
Въпреки адските болки и факта, че бил в полусъзнание, той се сетил, че трябва да направи нещо, но не можел да си спомни какво. Знаел, че трябва да измисли нещо, да се погрижи за нещо…
Де да можел да си спомни какво.
Но преди да го стори, Дейв се опитал да ходи. Може би щял да успее, ако главата му престанела да се върти. Подпрял се на стената за опора и направил една пробна стъпка, опитвайки се да фиксира погледа си върху еленовите рога, закачени над камината на отсрещната стена на стаята. Спомнил си, че всеки рог има шест разклонения, но тогава му се видели дванайсет. Това му се сторило странно и точно когато се опитвал да го проумее, краката му се подкосили и огънали под тежестта на тялото. И това била последната му съзнателна мисъл.
Стрелецът с пушката, който в момента се подвизаваше под името Боби Макгий, тъй като беше дългогодишен почитател на Джанис Джоплин, стискаше пушката и надничаше през предните прозорци на къщата с жълтите черчевета. Нищо. Напрегна слух, за да чуе някакви признаци на живот — телевизор, радио, говор, подсвиркване, прахосмукачка. Пак нищо. Nada.3
Същото беше и около другите две къщи. Нямаше коли, нямаше хора и най-вече деца, които да се обаждат в полицията.
Просто нямаше никой. Nada.
Боби Макгий харесваше думата „nada“. Също и cabron4 и pendejo5, както и всички останали други испански думи, които знаеше. (А те бяха почти половината от английския му речник.) Може би следващия път щеше да си избере испанско име, например Педро или Хуан.
Хуан Макгий? Не, имаме нужда от някакво завъртяно име за финал. Или Ортега. Или Гарсия. Като онзи тип, с когото си имаше работа Уорън Оутс във филма… Как му беше името? Армандо? Аугусто? Алфредо!
„Алфредо Хуан Гарсия. Ето, това съм аз. Е, поне определено приличам на латиноамериканец“, разсъждаваше той, докато заобикаляше къщата да провери отзад. Нито кола, нито звук, никакви признаци на живот. Никой ли няма тук през деня?
Щом нямаше никого, тогава къде бяха отишли децата?
Пак се сети за баща си, мръсния му кучи син. Винаги го караше да се чувства отвратително, въпреки че той непрекъснато се чувстваше така. Боби Макгий се огледа по посока на дворовете нататък по улицата. Не се виждаше току-що изпрано пране да виси на простора или бели калъфки, развявани от вятъра и отразяващи слънчевите лъчи. Не се разнасяше миризма на моторно масло и на вкисната бира. Нямаше го напукания от слънцето стар шезлонг, нито влажните стени на къщичката, която той и брат му съвсем сами си бяха построили на едно дърво. Старият не им помогна. Обикновено беше на работа или вонеше на алкохол и пребиваше от бой майка им, докато един ден издъхна в ръцете му и го остави сам. Вече нямаше кого да бие, освен двете си момчета. Единственото им убежище беше къщичката на дървото, където се криеха, когато дъртият се връщаше от гуляй, въпреки че накрая се сещаше къде са и отиваше там, свил юмруци. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се изкатери по дървото. Падаше ли падаше, докато накрая или се отказваше, или стоеше долу, размахваше юмруци и псуваше.
Докато вървеше, Боби Макгий едва доловимо тананикаше една от любимите си мелодии.