Къде беше кучето?
Влязох в хамбара. Лъхна ме миризма на разлагащо се месо. Вероятно идваше от големия хладилник. Приближих се и видях, че не е включен. Нямаше електрически контакт. Вонята беше адски противна, но аз вдигнах капака. И в същия миг ми се прииска да не го бях правил.
Вътре имаше два трупа. Мъж и жена. Възрастни. И двамата простреляни в главата. Затаих дъх и затворих капака.
Спрях до вратата на хамбара, преди да се завтека към северния ъгъл на къщата. Видях Дейв да изпълзява от туфа бурени, в които не бих предположил, че може да се скрие дори плъх. Той изчезна зад южния ъгъл на сградата, а аз хукнах към задната част на къщата.
Долепих гръб до стената и надникнах през един от прозорците. Кухня. Не видях никого. Качих се на верандата. Стара пералня, диван, стол, парцал за прах, три празни кутии от овесени ядки и кошче. Къде беше котката?
Приближих се до вратата.
Нищо.
Нямаше куче.
Нито котка.
Нито Резович.
На подставката имаше телевизор. Кабелът му беше срязан. Смрад на пепелници, бира, мръсни чинии и на тоалетна, където мъже бяха уринирали там, където не трябва, и то често.
На масичката за кафе бяха разпръснати няколко мексикански списания. На кориците на едното имаше красива пасторална сцена с ферма и лозя.
Нищо друго.
Отидох да се обадя на Аксел.
После на Фанър.
34.
Дейв и аз се върнахме в магазина на Боби, за да се обадим на Фанър. Сетне сложихме оръжията в багажника на субаруто на Аксел и се погрижихме за биячите, които се намираха в различни фази на нацупеност и увреденост. Обадих се на Фанър и после си поговорих задушевно с приятеля ми Млечното око, чието име се оказа Ралф Гонзалес.
Попитах го защо Резович не ни чакаше.
Вероятно защото не е трябвало да ме водят във фермата, а да ме пребият до смърт там, където сега клечах на слънце, обясни Гонзалес.
Възразих, че Ферон Саймънс е твърдял друго.
Той бил там, за да ме посочи. Двамата с приятеля му не ги бивало за нищо.
Тогава Резович вече не е бил в къщата на старците, когато петимата са били изпратени да се погрижат за мен.
Гонзалес ме информира, че предишния ден шефът му и телохранителят, страховитият и зъл Хектор Диас, заминали неизвестно къде.
Поинтересувах се как е щял да им плати, след като ме пребият.
Вече им било платено. По хиляда американски долара на всеки.
— За теб трябваше да ни даде по двайсет хиляди — добави Гонзалес.
Попитах дали често вършат такава работа.
Да, ходели от място на място и строявали мигриращите работници. Понякога придружавали до границата нелегални имигранти, за да ги предпазят от неприятности.
Свързан ли е емоционално или философски с другарите си?
Не. Групата постоянно меняла състава си. Дори не знаел имената на двама от тях.
Защо не се беше включил по-рано в схватката, когато ловкостта му можеше да обърне нещата срещу мен?
Той се изплю в краката ми. Бях го обидил. Явно подходът му не беше такъв.
Развързах го. Той се изправи и ме погледна. Беше му трудно, защото единственото му здраво око бе подуто и почти затворено.
— Аз съм много добър. Не трябваше да ме приемаш толкова лековато.
— Лековато? Та ти едва не ми откъсна главата.
Гонзалес се усмихна.
— Да. Четирима човека те бяха подготвили, а аз пак не можах да те победя.
— Провървя ми. Виж какво, имаш пет минути, преди полицията да дойде.
— А те? — попита той и посочи другарите си.
— Те се опитаха да ме убият за пари. Може да гният в затвора или да ги депортират.
— И аз се опитах да те убия.
— Но за да видиш дали можеш, не за пари.
Той пак се усмихна.
— Vaya con Dios9 — възкликна Ралф Гонзалес, обърна се и навлезе в гората.
Лейтенант Джон Т. Фанър не беше особено доволен от мен. Всъщност, не само че не беше доволен, а и ядосан.
— След малкото ти сбиване кой остана да наблюдава онези хулигани, докато ти и Майкълс проверявахме къщата?
— Завързахме ги.
— Ами ако се бяха развързали и телефонирали да предупредят Резович?
— Завързахме ги здраво. А и срязахме телефонния кабел. Пък и единият ми каза, че Резович е офейкал. Дейв и аз отидохме да се уверим в това. И наистина беше изчезнал.
— Ами ако ви бяха дали невярна информация?