По лицето на Ръмзън се изписа раздразнение.
— Служебният ми телефон е в указателя — отвърна той.
— Първата пиеса на Браян в момента се играе на Бродуей — настоя Елвира. — Един от критиците го нарече новия Нийл Саймън.
— Хайде, скъпа — подкани я Уили. — Задържаш хората.
Неочаквано леденото изражение изчезна от лицето на Виктория Ръмзън.
— Мили — рече тя, — чувала съм за Браян Маккормак. Защо не прочетеш пиесата тук? В офиса ти просто ще потъне. Мисис Миън, изпратете я в апартамента ни.
— Много любезно от ваша страна, Виктория — отвърна сърдечно Елвира. — Ще я получите утре.
Докато вървяха от асансьора към апартамента си, Уили попита:
— Скъпа, не мислиш ли, че беше малко прекалено напориста?
— Съвсем не — отвърна Елвира. — Който рискува, печели. Бих направила всичко, за да подпомогна кариерата на Браян.
От апартамента им се разкриваше главозамайваща гледка към Сентръл парк. Винаги когато влезеше в него, Елвира си спомняше, че до не толкова отдавна бе смятала къщата на мисис Честър Лолъп в Литъл Нек, която почистваше в четвъртък, за малък палат. Божичко, очите й наистина се бяха отворили през последните няколко години!
Бяха купили апартамента напълно обзаведен от някакъв брокер, който след това бе осъден за измами. Току-що го бил обзавел дизайнер по интериора, по когото — беше ги уверил брокерът — били полудели в Манхатън. В момента Елвира имаше сериозни вътрешни съмнения за чия точно лудост ставаше дума. Дневната, трапезарията и кухнята бяха изцяло бели. Имаше ниски бели дивани — твърде неудобни, — дебели бели килими, по които си личеше всяко петънце, бели лавици и шкафчета, бял мрамор и бели домакински уреди, напомнящи й за всички вани, мивки и тоалетни, които някога се бе опитвала да почисти от мръсотията.
А тази вечер забеляза и нещо ново — голям, надраскан с печатни букви надпис, залепен за водещата към терасата врата. Елвира се запъти натам да го прочете.
„Проверката на сградата установи, че това е един от малкото апартаменти, в които има сериозни архитектурни слабости в парапета и подпорите на терасата. Терасата ви е годна за нормална употреба, но не се облягайте на парапета и не разрешавайте на други да го правят. Ремонтът ще бъде извършен във възможно най-кратък срок.“
След като се запозна мълчаливо с текста на бележката, тя я прочете на глас и на Уили, а после сви рамене.
— Е, със сигурност имам достатъчно акъл, за да не се облягам на който и да било парапет, независимо дали е безопасен или не.
Уили се усмихна смутено. Той изпитваше глупав страх от височините и никога, не излизаше на терасата. Както беше казал, когато купиха апартамента: „Ти обичаш терасите, аз пък обичам terra firma3“.
Уили отиде в кухнята да сложи чайника. Елвира отвори вратата на терасата и излезе навън. Знойният въздух я удари като гореща вълна по лицето, но това не я притесни. Обичаше да стои така и да гледа към парка, към празничния блясък на украсените дървета около „Таверната“ на Грийн, както и ивиците светлина от фаровете на колите и мяркащите се като призраци в далечината карети.
О, хубаво е да се завърнеш! — помисли си отново тя, докато влизаше и оглеждаше дневната с набито око, за да прецени доколко си беше свършила работата идващата всяка седмица чистачка, която би трябвало да е била тук вчера. Учуди се, като видя размазани отпечатъци от пръсти по стъклената масичка за коктейли. Автоматично извади носна кърпа и енергично ги избърса. После забеляза, че шнурът за завесата до вратата на терасата липсва. Надявам се да не се е озовал в прахосмукачката, помисли си тя. Аз поне бях добра чистачка. После си спомни какво беше казала стюардесата на британските авиолинии: добра „байка“, каквото и да означаваше това.
— Ей, Елвира — извика Уили. — Браян оставил ли е бележка? Струва ми се, че е очаквал някого.
Браян, племенникът на Уили, беше единственото дете на най-голямата му сестра, Медълин.
Шест от седемте сестри на Уили бяха отишли в манастир. Медълин се беше омъжила на около четиридесетгодишна възраст и бе родила Браян, който коренно промени живота й. В момента той беше на двадесет и шест. Израснал в Небраска, Браян пишеше пиеси за тамошен репертоарен театър и бе дошъл в Ню Йорк едва след смъртта на Медълин преди две години. Всички неосъществени майчински инстинкти на Елвира бяха отприщени от Браян с неговото слабо напрегнато лице, непокорна пясъчноруса коса и срамежлива усмивка. Тя често казваше на Уили: