Не особено много на пръв поглед, но Карстен умее да използва това, което му е попаднало в ръцете. Той възлага на един от своите сътрудници всеки ден да подготвя разузнавателно донесение, в което съдържанието на радиобюлетина да се обработва така квалифицирано, че в крайна сметка донесението да прави впечатление на задълбочен аналитичен преглед на американските работи, с какъвто не биха могли да се похвалят нито Министерството на външните работи на Германия, нито абверът. От септември 1940 г. до декември 1941 г. Карстен изпраща на Министерството на външните работи 355 такива сведения и престава да ги изпраща едва когато започва войната между Германия и САЩ.
Но открадването на радиобюлетина е само първата крачка в шпионската кариера на младия американец. След това той се сдобива с някои секретни донесения на временно управляващия посолството и с материалите, постьпили в посолството от Държавния департамент.
Освен този агент за Карстен работят най-малко още двама. Единият от тях дружи с военния аташе, а другият — с помощника му. От техническите сътрудници на посолството немецът е обслужван от един „бизнесмен“ и една „дама-аристократка“, по рождение американка, която някога уж се познавала с Рузвелт. Представяйки се за антифашисти, те постоянно общуват с американските дипломати, канят ги и ги посещават, като използват всеки удобен случай, за да ги въвлекат в обсъждане на поверителни въпроси.
Американските посланици в Мадрид, отначало Ведел, а след това Хейс, се наблюдават и от немци, и от испанци. Резидентурата на Шеленберг системно преглежда американската дипломатическа поща чрез своя агент-испанец, който работи в мадридската поща в отдела, занимаващ се с обработката на дипломатическата поща. Един от високопоставените чиновници на Министерството на външните работи на Испания (той фигурира в архивните материали на абвера и СД само с прозвището „Гилермо“) долага на немците практически за всичко, което успява да научи за Ведел и Хейс. Нацисткото разузнаване получпва от него не само данни за внимателното външно наблюдаване над американското и британското посолство в Мадрид, организирано от испанците, но и бележки от разговорите на посланицпте с Франко и министрите на външните работи на Испания.
Разгаданите тайни на „горещата линия“
На 25 юли 1943 г. кралят на Италия Виктор-Емануил приема Мусолини и обявява, че го освобождава от поста глава на правителството. Страната се намира на границата на икономическия, политическия и военния крах, казва кралят, италианските войници не искат да воюват — при тези условия по-добре е дуче да слезе от сцената. Вместо Мусолини престарелият маршал Пиетро Бадолио възглавява правителството. Говорейки по радиото, той съобщава за „оставката на дуче“ и за „края на фашисткия режим“. Падането на всесилния диктатор става факт.
Според изчисленията на италианците по онова време немците имали в Италия около 10 хиляди агенти, разпръснати по цялата страна — от правителствената резиденция до най-затънтения полицейски участък. И все пак тази огромна агентурна мрежа не могла навреме да представи на Хитлер нито едно достоверно свидетелство за характера на наближаващите събития. Първият сигнал постъпва на 25 юли около обед с телеграмата на германския посланик в Рим Макензен. „Според многобройните слухове — се казва в нея — големият фашистки съвет38 се събрал вчера привечер и помолил краля да поеме върху себе си отговорността за управлението на страната.“
На срочно съвещание при Хитлер, свикано за обсъждане на създалата се обстановка, статс-секретарят Хевел, представител на Министерството на външните работи в квартирата на Хитлер, докладва, че „макар засега да не са постъпили никакви определени сведения“, ясно е, че в Италия е настъпила истинска криза. Макензен обаче смята, че „трябва да бъдем внимателни и да не предприемаме нищо.“
38
Институция, създадена от Мусолини с извънредните закони от 1926 г., чиято задача е да контролира работата на парламента. — Бел. прев.