— Ама… не се ли казваш така?
— Не.
— Тогава как ти е името?
— Джефри.
— Разбира се. Сигурно затова Ан ти казва Джеф.
Младежът потръпна и печално отбеляза:
— Казваше ми Джеф.
Лордът отново потъна в спомените си и замислено промълви:
— През 1907 година познавах едно момиче, което всички наричаха Джеф, съкратено от Джеферсън.
— И нея ли накарахте да ви разлюби, като й изпратихте телеграма, адресирана до Смит? — поинтересува се Джеф и неволно смени темата на разговора тъкмо в желаната от лорда посока.
— Не, млади човече — тържествено заяви възрастният джентълмен и тонът му стана още по-строг. — Ако искаш да знаеш, загубих любовта й, защото се отнасях с нея със страхопочитанието на човек, който пропъжда мухите от спящата Венера. По онова време още бях хлапак с жълто около устата и си мислех, че на жените им харесва да се отнасят с тях като с богини. Въпросната Джеферсън беше балерина в един прочут нощен клуб и не беше свикнала на подобно отношение. Няколко дни след като я заведох на разходка с лодка по Темза разбрах, че разправяла наляво и надясно какъв съм страхопъзльо.
— Страхопъзльо ли?
— Именно. По мое време така наричаха нерешителните и плахи младежи. Госпожа Молой използва по-съвременни думи, например загубеняк или задръстеняк.
Намекът му за близост с най-опасната от всички представителки на нежния пол накара Джеф да настръхне.
— Често ли разговаряте с нея? — попита намръщено.
— Да, всеки ден — самодоволно отвърна лордът.
— Съветвам ви да не й доверявате най-интимните си тайни…
— За какво намекваш?
— Например никога да не споменавате за скритите диаманти.
— Скъпи ми приятелю, за какъв ме мислиш? И през ум не ми минава да се издам пред нея. Гроб съм, когато трябва да се пазят тайни. Да… — добави лордът, връщайки се към спомените си — онази млада жена бе осведомила цял Лондон, че съм страхопъзльо. По-късно разбрах, че е очаквала нещо съвсем различно от галантното ми поведение. Тази случка ми послужи за урок, който никога няма да забравя и който се опитах да предам и на теб. А ти какво направи? Не обърна капчица внимание на съветите ми. Въпреки че ти изнесох цяла лекция, въпреки че те молих — да му се не види, молих те със сълзи на очи — да сграбчиш Ан и да я притиснеш в прегръдките си така, че ребрата й да изпращят, ти си продължил да се лигавиш и да се правиш на романтичен трубадур. И докъде те доведоха нежностите? Доникъде, точно както предполагах. Преди малко тя се появи тук и отново потвърди неувяхващата си любов към Лайънел Грийн. Как да не се отчаяш след подобно изявление? Зарекъл съм се никога повече да не помагам на хора, дето пет пари не дават за съветите ми.
Джеф тъжно се усмихна:
— Информацията ви е остаряла, сър. След разговора, който сте провели с племенницата си, в събитията настъпи неочакван обрат. Акциите на трубадурите се обезцениха, за сметка на което шеметно се покачи цената на акциите на борците.
— А?
— Последвах съвета ви.
— Целуна ли я?
— Да.
— Браво! Значи всичко е наред.
— Да. Само дето Ан отказва да разговаря с мен.
— Не думай! Така значи… виж ти… не очаквах подобна реакция.
— Но е факт, че тя не може да ме понася.
Лорд Уфнам сложи мечешката си лапа на коляното му, за да го успокои, при което едва не счупи капачката му. Въпреки това Джеф изтълкува жеста като добронамерен.
— Не се кахъри, момчето ми. Ще й мине.
— Сигурен ли сте?
— Давам ти сто процента гаранция.
— Значи няма смисъл да се самоубивам?
— Абсолютно никакъв.
— Добре, ще ви се доверя — каза Джеф. — Тъкмо се канех да ви поискам една тухла и парче въже, за да се удавя в езерото.
При споменаването на думата „езеро“ лордът подскочи като ужилен и едва не изпусна чашата си със скъпоценната течност.
— Езерото! Ан каза ли ти за езерото?
— Нищо не ми каза. Струва ми се, че още не проумявате какво се е случило. Изглежда, сте си създали впечатлението, че с племенницата ви сме в отлични отношения и че надълго и нашироко разговаряме на всякакви теми, включително за езера. Дълбоко грешите, драги господине. Преди малко наистина разговарях с нея… по-точно разговорът се поддържаше само от моя милост. От устните на вашата племенница от дъжд на вятър се изтръгваше по едно язвително „Нима?“, а през останалото време тя ми хвърляше кръвнишки погледи. За да добиете представа за картината, се помъчете да извикате в съзнанието си образа на монах трапист7 от женски пол в лошо настроение, след което няма да губите ценно време и да ме питате дали госпожицата ми е казала, каквото е трябвало да ми каже за някакво си езеро. Но ако отношенията помежду ни предполагаха Ан да ми говори, какво щеше да ми каже по този въпрос? Всъщност за какво езеро става дума?
7
При постъпването си в манастира монасите от ордена на трапистите дават обет за мълчание до края на живота си. — Б.пр.