Илиада [bg]

хубавокъдри троянки смиляват богинята страшна,
[385]
но се отправи към градската кула, когато научи
колко троянците страдат, каква е ахейската сила.
Хукнала тя като луда, пристигна на градската крепост:
дойката с нея вървеше и носеше в скути детето.“
Тъй икономката каза, а Хектор изскочи от къщи.
[390]
Тръгна обратно по същите улици, гладко настлани.
Мина просторния град и пристигна до Скейските порти:
трябваше скоро през тях да излезе в полето широко.
Там Андромаха, жена му любима, притича към него.
Щерка богата69 тя беше на храбрия Еетиона,
[395]
който живееше дълго под Плак, планината гориста,
в Тива плакийска, царуващ над много мъже киликийци.
Бе дъщеря му съпруга на меднохитонния Хектор.
Тя го пресрещна, а с нея вървеше слугинята вярна,
носейки в свойте прегръдки невръстното, мъжко детенце,
[400]
чедо обично на Хектор, подобно на ярка звездица.
Хектор го с радост зовеше Скамандър, а всички троянци —
Астианакс, че единствен защитник на Троя бе Хектор.
Той се усмихна тогава, загледан безмълвно детето.
Близо до него се спря Андромаха, проливайки сълзи.
[405]
Тя за ръката го хвана и думи такива му рече:
„Хекторе клети! Погубва те твоята храброст. Не жалиш
свойто невръстно детенце, ни мене, злочестата майка;
скоро без теб ще остана, понеже ахейците дружно
скупчени теб ще нападнат и тъй ще ти грабнат живота.
[410]
По-добре щеше да бъде в земята и аз да потъна!
Няма да има за мене утеха, когато погинеш.
Мъки ме чакат, а нямам ни татко, ни майка почтена.
С копие тежко Ахил богоравен прониза баща ми,
високопортната Тива, цветущия град киликийски,
[415]
в пепел превърна и татка ми Еетиона погуби.
Ала не взе му доспехите — жал му обхвана душата.
Тялото сложи на клада ведно със доспехите пъстри
и му издигна могила, а горските нимфи прекрасни,
щерки на Зевса всесилен, сами посадиха дървета.
[420]
Имах аз братя седмина, родени в двореца ни бащин.
Всички в деня съдбоносен отидоха долу при Хадес:
всички уби безпощадно Ахил, бързоног и божествен,
между овце белорунни и тежкокопитни говеда.
Моята майка, царица на Плакската област гориста,
[425]
пленница тука докара, плячкосал и други богатства.
После я върна обратно, взел откуп несметен за нея,
но Артемида със лък я срази във двореца ни бащин.
Хекторе, ти си ми всичко; и татко, и майка почтена,
ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща!
[430]
Хайде смили се сега, не напущай високата кула,
да не оставиш жена си вдовица, детето — сираче.
Хайде войската задръж при смокинята дива,70 където
Троя е най-уязвима, стената най-лесно достъпна.
Трижди я вече нападат най-дръзки и храбри ахейци
[435]
с двамата мощни Аякси и силния Идоменея,
с двамата братя Атриди и смелия син на Тидея.
Може би вещ прорицател умело насам ги насочва
или пък техният дух ги подтиква и тъй направлява.“
А шлемовеецът, славният Хектор тогава й каза:
[440]
„Мила съпруго, това и за мене е грижа голяма,
но ме е срам от троянци и от дългополи троянки,
ако избягам далече от битката като страхливец.
Мен ми не дава сърцето, понеже съм свикнал да бъда
винаги доблестен, пръв със троянци да влизам във боя,
[445]
за да печеля най-хубава слава за мене и татко.
Вече разбирам добре във сърцето си и във душата:
ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,
заедно с нея Приам и народът на царя Приама.
Толкова мен ме не плаши троянската бъдеща мъка,
[450]
нито съдбата на майка Хекуба и царя Приама,
нито на моите братя, които, безбройни и храбри,
скоро ще бъдат свалени в прахта от мъжете враждебни,
колкото твоята участ, когато незнаен ахеец
плачеща ще те откара, отнел свободата ти скъпа.
[455]
В Аргос робиня ще бъдеш, платно ще тъчеш ти за друга,
от Месеида или Хиперея вода ще пренасяш
волю-неволю със болка; принуда над тебе ще тегне.
Всеки ще каже, когато те види проливаща сълзи:
«Ето жената на Хектора, който по храброст бе първи
[460]
от конеборци троянци, когато се биха при Троя.»
Някой така ще говори и мъката пак ще те сграбчи,
тъй като няма да имаш съпруг да ти робството снеме.
Мъртъв дано ме покрие надгробна могила в земята,
за да не чувам вика ти и твойта неволя не виждам!“
[465]
Рече блестящият Хектор, протегна ръце към сина си.
С плач се пригуши детето в гърдите на своята дойка,
силно смутено от външния вид на баща си обичан:
светлата, лъскава мед го уплаши и конската грива,
щом я видя да се вее страхотно отгоре на шлема.
[470]
Милият татко и нежната майка за миг се засмяха.
Снажният Хектор веднага свали от главата си шлема
и на земята го сложи, излъчващ сияние ярко.
После целуна любимото чедо, в ръце го подруса
и се обърна с молитва към Зевса и други безсмъртни:
[475]
„Зевсе и други безсмъртни! Дарете сина ми обичен,
както баща си да стане известен сред всички троянци,
тъй да е силен и храбър и Троя със мощ да владее!
Нека да казват за него, когато от битка се връща:
«Той и баща си по храброст надмина.» След тежка победа
[480]
кървава плячка да носи и своята майка да радва.“
Рече и сложи детето в ръцете на свойта съпруга.
Тя се усмихна през сълзи, пое го на пазви уханни.
Хектор това забеляза и жал му обхвана душата,
нежно с ръка я погали и думи такива й каза:
[485]
„Свидна! Недей изтезава сърцето си с толкова горест!
Мимо съдбата не може човек да ме прати при Хадес.
Смятам, че никой от хората свойта съдба не избягва:
нито героят, ни слабият, щом е роден на земята.
Хайде върви си във къщи и своята работа гледай —
[490]
стана и хурката. Карай слугините сръчно да вършат
тяхната работа къщна. За битката грижа ще имат
всички герои във Троя, но най-много аз ще се грижа.“
Хектор тъй каза и шлема си с конската грива наложи.
А пък съпругата мила си тръгна безмълвно за в къщи,
[495]
често назад се обръщаше, леейки сълзи горещи.
Щом като стигна в двореца на мъжегубителя Хектор,
вътре завари тя много от свойте покорни слугини.
Плач и ридание мигом у тях Андромаха възбуди.
Дружно слугините в къщи оплакваха живия Хектор:
[500]
смятаха вече, че няма от боя дома да се върне,
няма гнева и ръцете на лютия враг да избегне.
Парис се дълго не бави във своята къща висока;
след като бе си облякъл прочутите медни доспехи,
тръгна през Троя със устрем, уверен в нозете си бързи.
[505]
Както жребец, във обора запиран на ясли, когато
скъса въжето и тичайки, тропа с копита в полето,
гордо препуска и често се къпе в реката пенлива,
все нависоко си вдига главата и грива развява
върху плещите си мощни, уверен във своята хубост,
[510]
живо краката го носят в желани лъки за конете:
също тъй Парис се спусна от стръмната крепост на Троя,
радостен, святкащ във свойте доспехи, подобен на слънце.
Леко нозете му бързи го носеха право през Троя.
Брата си Хектора стигна, когато напускаше вече
[515]
мястото, гдето се беше простил със жена си любима.
Пръв Александър божествен така заговори на Хектор:
„Мили ми брате! Забавих те много, а бързаш да тръгнеш.
Аз не пристигнах навреме, тъй както ти беше поръчал.“
А шлемовеецът Хектор отвърна веднага на Парис:
[520]
„Брате мой! Никой човек справедлив сред почтените хора
твоето дело военно не хули, понеже си храбър,
но доброволно ти сам се отпускаш, отбягваш делата.
Страда сърцето ми, чуя ли укор за теб от троянци,
че преголеми неволи понасят те заради тебе.
[525]
Хайде сега да вървим; за това ще говорим и после,
щом като Зевс ни даде да налеем свободни в двореца
вино в препълнени кратери за боговете всевечни,
като отблъснем от Троя ахейците медноколенни.“