Скоро пред помръкналия му взор се разкри полянката, приютила резиденцията на Императрицата. Край входа се намираше малка барака за инструменти и тук той поспря, използвайки повърхността й, за да драсне клечка кибрит и да запали цигарата, от която тъй силно се нуждаеше.
Да, мислеше си Монти, докато всмукваше дима. Ако той изобщо притежаваше някаква способност да чете човешките лица и каквото и да било умение да тълкува безмълвния език на очите, то настоящият му работодател вече замахваше с крак по посока дъното на елегантните Монтиеви панталони. Струваше му се, че дори може да чуе неговия глас: „Напуснете!“
И тогава, тъй като звукът упорстваше, той осъзна, че става дума не за въображаем, а за истински жив глас, който се носи от вътрешността на бараката и вика не: „Напуснете!“, а: „Пуснете ме!“.
Откритието едновременно го стресна, трогна и очарова. За миг дори му мина през ума мисълта за привидения, но той разсъди, съвсем трезво при това, че привидение, което трябва да извърви още има-няма четвърт миля, за да има на разположение един от най-старите замъци в Англия, едва ли би си прахосвало времето и усилията да населява бараки за инструменти. Близо до мястото, където бе застанал, имаше малко прозорче. Окуражен, той долепи лице до него.
— Има ли някой вътре? — попита.
Въпросът бе крайно резонен, тъй като вътрешността на бараката тънеше в мастилен мрак, но при все това той недвусмислено подразни съдържанието й. Едно експлозивно: „Небеса!“ разтърси въздуха и Монти подскочи три пръста нагоре. Догадката изглеждаше невероятна, но ако човек трябваше да се осланя на собствените си сетива, то невидимият обитател бе не някой друг, а…
— Такова — преглътна той, — случайно да сте лорд Тилбъри?
— Кой сте вие?
— Говори Бодкин. Бодкин, Монти Бодкин. Спомняте ли си стария Монти?
Лорд Тилбъри очевидно си спомняше, тъй като заговори с познатия патос:
— Ами тогава какво се потриваш, нещастен имбецил такъв? Веднага ме пусни навън!
Монти се залови да чопли по вратата.
— Няма проблеми — обяви той. — Секунда само. Тука има една дървена бракма, която трябва малко да се мръдне. Ето, това е. Готово. Хайде, опала! Я да видим кой бил вътре?
С тези окуражителни думи той извади резето и лорд Тилбъри със сумтене се появи на бял свят.
— И все пак, такова… — рече умолително Монти след някое време, жадуващ като Гьоте за повече светлина22. Това бе едно от най странните и мистериозни преживявания, които го бяха спохождали, а събеседникът му явно възнамеряваше само да стои и да сумти по въпроса. Лорд Тилбъри си възвърна дар-слово.
— Това е безчинство!
— Кое?
— Ще накарам да накажат сурово тоя простак!
— Кой?
— Веднага отивам да говоря с лорд Емсуърт.
— За какво?
Сбито и с много чувство лорд Тилбъри описа премеждието си.
— Сто пъти му повторих като на човек, че ако има някакви съмнения относно самоличността ми, твоят чичо, сър Грегъри Парслоу, който, ако не се лъжа, живее някъде наблизо, ще гарантира за мен…
Монти, който слушаше с нарастващо разбиране, кимвайки прозорливо при всеки обрат на разказа, в тази точка се почувства принуден да се намеси.
— Майко мила! — извика той. — Казвате, че сте предложили на добичето картоф? И тогава оня пейзан ви е сграбчил? А вие сте го осведомили, че сте приятел на чичо Грегъри? А сега ще ходите в замъка да внесете оплакване при стария перко? Недейте! — рече настойчиво Монти. — Не го правете. Изобщо не се доближавайте до замъка, ако не държите да ви оковат във вериги, преди да сте казали „Петърплетплете“. Вие не сте в течение на тукашните събития. Положението е крайно заплетено. Лорд Емсуърт подозира, че чичо ми крои кървав атентат срещу неговата свиня, а вас са ви спипали да й давате картофи и при това сте заявили открито, че сте негов човек. По дяволите, та те направо ще ви разчекнат с коне без съд и присъда.
Лорд Тилбъри стоеше като втрещен, повтаряйки си за сетен път колко дълбоко противен му е този младеж.
— Какви ги плещиш?
— Не плещя. Всичко е съвсем логично. Поставете се на тяхно място. Ако тази свиня изпадне от състезанието, свинята на чичо остава без конкуренция и сребърният медал от изложбата й е в кърпа вързан. Е, можем ли тогава да виним Пърбрайт за това, че не гледа с добро око на непознат, който се присламчва към кочината и раздава подозрителни картофи, а след това сочи чичо Грегъри като поръчител? Сигурно си е помислил, че картофът е напоен с някоя малко известна азиатска отрова.
22
„Светлина! Повече светлина!“ са предсмъртните думи, които се приписват на Гьоте. — Б.пр.