Този емоционален изблик отприщи поредица от донякъде несвързани реплики. Лорд Тилбъри каза, че нямал намерение да търпи разни млади въздухари да му държат такъв тон, докато Монти от своя страна поиска да узнае кого по-точно лорд Тилбъри нарича въздухар. Лорд Тилбъри тогава изтъкна, че Монти е просто един смотан смрадливец, на което Монти отвърна, че не друг, а самият лорд Тилбъри му е наредил да бъде крадливец, а лорд Тилбъри каза, че не е казал „крадливец“, а „смрадливец“. Монти попита как трябвало да разбира думата „смрадливец“ и лорд Тилбъри му обясни, че с този епитет е целял да обозначи един жалък, некадърен, кьопав, недоносен, недопечен, олигофренясал малоумник с две леви ръце. Той добави още, че и шестгодишно дете би намерило ръкописа със завързани очи й крака, и Монти тъкмо бе започнал да оповестява с бляскава тирада твърдата си оферта да даде по един шилинг на всеки копой в Обединеното кралство, който се справи по-добре от него, когато спорът стихна също тъй внезапно, както беше започнал. Иззад храсталака бе долетяла детска гълчава — явно свидетелство, че поредната мила семейна картинка настъпва откъм реката.
— Небеса! — възкликна лорд Тилбъри в духа на бухала-черногледец от „Елегията“ на Грей24 при сходни обстоятелства.
Едно от детските гласчета проговори:
— Татко, тук има някой.
Друго го последва:
— Мамо, тук има някой.
По-дълбокият тембър на зрял мъжки екземпляр беляза присъствието си:
— Емили, тук има някой.
Не остана по-назад и гласът на зрял женски екземпляр:
— Божичко, колко жалко! Тук има някой.
Съзаклятниците разбираха от тактичен намек. До ушите на Бийч долетя шум от преместващи се тела. И не след дълго, съдейки по това, че сега беседката, изглежда, се запълни от трупа дресирани слонове, той заключи, че окупацията е протекла успешно според плана.
Икономът поседя още няколко минути, после стана и като влезе бързешком в странноприемницата, поиска от съдържателя разрешение да използва телефона, за да повика от гарата Робинсън и неговото такси. Безсмислено бе да се заблуждава. За него нямаше да има нито миг покой, докато не се озовеше обратно в стаичката си на своя пост. Таксито щеше да го удари по джоба, тъй като Робинсън, подобно на всички монополисти, дереше по седем кожи. Но при положение, че така щеше да се добере до замъка преди Монти, това щяха да са най-добре похарчените два шилинга.
— Таксито на Робинсън в момента чака отвън, господин Бийч — отвърна съдържателят, възрадван от съвпадението. — Един джентълмен го повика само преди две минути. Впрочем и той ще пътува към замъка и може би ще се съгласи да ви вземе. Ако се затичате, ще го хванете.
Бийч не се затича. Дори ако фигурата му позволяваше подобен подвиг, чувството за собственото му положение би го възбранило. Но той закрачи чевръсто и успя да се покаже на входа тъкмо когато Монти се сбогуваше с един нисък пълен мъж, в когото икономът разпозна същия лорд Тилбъри, който бе навестил замъка предния ден, за да се срещне с господин Галахад. Ето значи кой пускаше фитилите на младия Бодкин!
За миг това откритие шокира иконома до такава степен, че той изгуби дар-слово. Това, че баронети като сър Грегъри Парслоу си служеха с подставени лица, за да крадат важни документи, само по себе си бе достатъчно суров удар. Но че цели перове на Англия можеха да паднат до същото безчестие, вече караше самите основи на света да се клатят. Но после дойде една спасителна мисъл. Този лорд Тилбъри, каза си Бийч, несъмнено бе скорошно творение. Човек не можеше да очаква от недодяланата пасмина, която попадаше в ежегодния Почетен списък, високите етични стандарти, присъщи на потомствената аристокрация.
Способността му да се изразява членоразделно се възвърна.
— Господин Бодкин, моля да ме извините, сър.
Монти се обърна.
— Я, здрасти, Бийч.
— Дали бих могъл да си позволя, сър, да ви поискам разрешение да споделя това превозно средство с вас?
— Защо не? Място има за всички. А ти какво правиш тъдява, Бийч? Гасиш старата жажда, а? Гуляеш из механите прохладни, както виждам?
— Разходих се от замъка, за да си купя цигари, сър — отвърна с достойнство Бийч. — И тъй като следобедната жега се оказа твърде мъчителна…
— Знам, знам — прекъсна го разбиращо Монти. — Е, хайде, сръндако дърти по вечерно време25, скачай вътре.
При други обстоятелства Бийч неизбежно щеше да се засегне от подобен начин на обръщение и да го покаже с цялостния си облик. Но тъкмо когато се канеше да изпъне рамене и да отправи на говорящия хладен взор, той случайно зърна лорд Тилбъри, който се бе оттеглил в сянката на странноприемницата.
24
Има се предвид поемата „Елегия, написана в гробището на провинциална черква“ на английския поет Томас Грей (1716–1771) — Б.пр.
25
Приблизителен цитат от поемата на Уолтър Скот „Дамата от езерото“ (1810): „По вечерна доба сръндакът стар напил се бе до насита“. — Б.ред.