— Какво?
— Сара Юджийн — повтори твърдо Монти. — Едно момиче, за което навремето бях сгоден. То почина. Пневмония. Много тъжна история. Да не говорим сега за това.
Настъпи дълга пауза. Рони се придвижи към вратата. Чувствата му бяха твърде дълбоки, за да ги изрази с думи, но той все пак съумя да промълви:
— Е, аз да си вървя.
Вратата се затвори след него.
Сю бе наблюдавала бурята от широкото канапе пред прозореца на библиотеката.
Чувствата й бяха смесени. Самото зрелище й бе приятно, защото тя обичаше гръмотевичните бури. Единственото, което й разваляше удоволствието, бе мисълта, че Монти е някъде там, навън. Тя го бе видяла да прекосява терасата в югозападно направление тъкмо преди стихията да се разрази. „Бедното агънце, мислеше си тя, щеше да се измокри до кости.“
Ето защо първото нещо, което стори, когато дъждът спря и онова море от синева започна да се разстила по небосклона, бе да излезе на балкона и да огледа, подобно на сестра Ана27, хоризонта, за да види дали той не се носи отнякъде. По този начин тя стана свидетел на неговото завръщане и на краткия обмен на реплики между него и Рони.
— Привет.
— Здрасти.
— Намокрил си се.
— Да.
— Майко мила, ама яко си се намокрил! Най добре иди да се преоблечеш.
— Да.
— В нещо сухо.
Строго погледнато, диалогът може би не беше от най-изящните. Човек го чете и вижда, че нещо в него определено куца. Но и най-изящните слова, излезли изпод перото на велик драматург, не биха могли повече да развълнуват Сю. Докато ги слушаше, сякаш огромно бреме се смъкна от сърцето й.
Начинът, по който Рони говореше, бе онова, което впечатляваше и изпълваше с трепет. Топлият съпричастен тон. Ведрата задушевност. От два дни насам сякаш някакъв посърнал зомби бе заел неговото място; а ето че сега по свежата приветлива нотка в гласа му личеше, че старият Рони се е върнал отново на трона си.
Тя стоеше на балкона, поглъщайки жадно уханния въздух. Промяната, настъпила след тази животворна буря, бе просто поразителна. Шропшир, който вчера представляваше толкова потискаща гледка, сега бе земен рай. Езерото блестеше. Реката сияеше. Малките горички от бял бор бяха върнали целия си дружелюбен чар. Из парка с предишното разюздано безгрижие сновяха зайци, а докъдето стигаха очите, преживяха доволни крави.
Тя излезе от стаята, тананикайки си тихо. По-късно щеше да потърси Монти и да се осведоми за неговото здраве, но засега първата й грижа бе да открие Рони.
В подножието на стълбите вниманието й бе привлечено от почукването на билярдни топки. Най-вероятно Гали, увлечен в самотна партия. Той може би щеше да й каже къде да намери Рони. По време на споменатия разговор с Монти гласът му сякаш идваше от някой от прозорците на същия етаж.
Тя отвори вратата и Рони, надвесен над масата, вдигна поглед към нея.
За Рони онази татуировка бе решила всичко. В един кратък миг тя беше помела целия светъл оптимизъм, породен при стихването на бурята. С прекършен дух и несигурни нозе той слезе пипнешком надолу по стълбите. Отворената врата на билярдната зала сякаш му предлагаше временно средство да разсее мислите си и като влезе вътре, той се залови да отработва мрачни карамболи. Стара истина е, че дори когато един мъж е с прекършен дух, малко опресняване на рикошетите покрай ръба никога не вреди. Всъщност дори е от полза, защото след като момичето, което той обича, обича друг, то през следващите петдесет години има всички изгледи животът му да бъде безрадостна пустош и той би следвало да потърси утеха в своите амбиции. Една от големите амбиции на Рони бе някой хубав ден да вкара две топки с един удар.
— Здравей — поздрави учтиво той, като се изправи и взе кия в положение „при нозе“. Итън и Кеймбридж стояха неотстъпно до него, готови да му се притекат в нелекото изпитание.
Сю не долови надвисналата във въздуха беда. За нея този мъж бе все същият херувим, когото бе чула да бъбри тъй щастливо през прозореца.
— О, Рони — каза тя, — как можеш да се затвориш тук в такава вечер? Навън е истинска прелест.
— Нима? — рече Итън.
— Направо възхитително.
— Така ли? — осведоми се Кеймбридж.
Нещо сякаш боцна сърцето на Сю. Очите й се разшириха. Зашеметяваща мисъл започваше да добива очертания. Нима изворът на онова доброжелателство, което бе видяла да блика като фонтан над Монти Бодкин, щеше да се окаже пресъхнал за нея?
Но тя продължи да упорства.
— Защо не отидем някъде с колата?
— Не ми се шофира, благодаря.
— Тогава да излезем с лодка на езерото.
— Аз ще пропусна, благодаря.
27
Героиня от приказката „Синята брада“ на френския писател Шарл Перо. Ана чакала в кулата своите братя, за да спаси сестра си, омъжена за Синята брада. Името й е нарицателно за предана, вярна приятелка. — Б.пр.