— Не ви разбрах?
— Голям майтап падна. Вчера следобед открих стария Тилбъри заключен в барака за инструменти. Оказа се, че са го спипали да се навърта край шефската свиня, да я черпи с картофи и прочие и са го заподозрели, че се опитва да я отрови. Затова го заврели в оная дупка, а аз минах оттам и го пуснах да пасе на воля. Представете се само как щях да изхвърча оттук, ако Емсуърт знаеше, че аз съм отворил портите пред врага.
— Бога ми, да! — възкликна Пилбийм, смеейки се от душа.
— Щеше да ме изрита на секундата.
— Без съмнение.
— Не разбирам какво толкова е лапнал по тая свиня — продължи унесено Монти. — Преди няколко години пък беше превъртял на тема тикви. Струва ми се, че ако погледнем фактите в очите, той просто постоянно има нужда да щурее по нещо. Вчера тикви. Днес прасета. Утре зайци. Догодина, нищо чудно, петли или рододендрони.
— Вероятно — допусна Пилбийм. — Впрочем кога смятате да отнесете ръкописа на лорд Тилбъри?
— Незабавно.
— На ваше място не бих — поклати глава Пилбийм. — Не, не мисля, че бих ви посъветвал да постъпите така. По-добре да изчакате, докато всички се качат да се преобличат за вечеря. Представете си например, че във фоайето връхлетите на Трипуд.
— Съвсем не бях помислил за това.
— Или пък срещнете лейди Констанс?
— Лейди Констанс?
— Случайно знам, че тя също иска да сложи ръка на ръкописа. Но нейната цел е да го унищожи.
— Не може да бъде! От вас май нищо не може да се скрие.
— Е, човек си държи ушите отворени.
— Сигурно няма друг начин при вашата професия… Е, какво пък, май наистина съм яко обсаден в Тайната бърлога на деветимата и, както казвате, ще е най-добре да не си подавам носа преди гонга за вечеря. Добре, че ми дадохте този съвет. Благодаря.
— Няма защо — каза Пилбийм, като се изправи.
— Тръгвате ли вече? — попита Монти.
— Да. Току-що се сетих, че имам да поговоря за нещо с лорд Емсуърт. Случайно да знаете къде мога да го открия?
— Не, съжалявам. Деветият не ми се доверява особено.
— Предполагам, че е в кочината при свинята.
— Ще го разпознаете по шапката — промълви машинално Монти. — Да, най-вероятно е там. За нещо конкретно ли искате да го видите?
— Просто ме беше помолил за една услуга.
— Имате предвид по специалността ви? Пилгъс, Пикси, Лондон?
— Именно.
— Значи работите и за него?
— О, да. Всъщност затова съм тук.
— Разбирам — каза Монти.
От това му ставаше значително по-леко. Ако Пилбийм получаваше тлъста надница от стария Саймън Легрий31, това поставяше нещата на съвсем различна плоскост. Естествено бе в този случай загубата на Бодкин като клиент да не го натъжи Бог знае колко.
И все пак оставаше фактът, че детективът се бе държал невероятно свястно.
Лорд Емсуърт не беше в самата кочина, но затова пък се намираше в непосредствена близост до нея. Нещо повече от една гръмотевична буря бе нужно, за да го отлъчи от Императрицата. По време на най-големия порой смътното усещане, че се е понамокрил, го бе принудило да потърси подслон в бараката за инструменти, но сега той отново бе на своя пост. При появата на Пилбийм стоеше край оградата, потънал в оживен разговор със свинаря Пърбрайт. Посрещането, с което удостои детектива, бе топло.
— Вие сте тъкмо човекът, от когото се нуждая, драги ми Пилбийм — каза той. — С Пърбрайт обсъждаме въпроса за преместването на Императрицата в нова кочина. Аз казвам: „Да“, Пърбрайт казва: „Не“. Естествено, човек може да разбере гледната му точка. Аз напълно разбирам гледната ти точка, драги Пърбрайт. Гледната точка на Пърбрайт — поясни лорд Емсуърт, — е, че тя е привикнала към тази кочина и едно преместване в непозната обстановка може да я разстрои дотам, че да откаже да се храни.
— Абсолютно — произнесе Пилбийм, дълбоко заинтригуван.
— От друга страна — продължи негова светлост, — знаем, че срещу нейното благополучие е в ход зловещ заговор. Вече бяха направени опити за посегателство и нищо не ни гарантира, че те няма да се повторят. По мое мнение тази кочина е твърде отдалечена и изолирана, за да гарантира нужната безопасност. Мили Боже — рече лорд Емсуърт, дълбоко развълнуван, — та в място като това, на четвърт миля от човешки дом, Парслоу би могъл да се промъкне в нощта и да й стори каквото си ще, без дори да си вади пурата от устата. Докато там, където искам да я преместим, Пърбрайт ще бъде нащрек двайсет и четири часа в денонощието. Жилищата им ще са врата до врата. При най-малкия признак, че става нещо нередно, ще може да скочи от постелята и да й се притече на помощ.
31
Загубилия човешкия си облик търговец на роби в романа на Хариет Бичър Стоу „Чичо Томовата колиба“ — Б.пр.