— Напълно! — разпалено потвърди Хенриета и всеки, който я познаваше от близо, би се досетил, че не е слушала много внимателно разказа на момичето.
— Казах му: „И ако жена ти говори такива работи, аз нямам никаква вина за това!“ Мис Савърнейк, не мога да разбера как става така, че където и да отида, винаги си навличам неприятности, без да имам вина. Сигурна съм в това. Мъжете са толкова влюбчиви, нали знаете? — Моделът се изкиска кокетно.
— Истинско безобразие — изрече Хенриета с полупритворени очи, докато си мислеше: „Чудесно. Как хубаво се сливат двете повърхности — тази под клепача и другата от челото. Но ъгълът на челюстта не се получава… Трябва да го изстържа и да го направя отново. Нещо ми убягва.“
През това време топлият й и изпълнен със съчувствие глас казваше:
— Сигурно ти е било много тежко.
— Намирам ревността за нечестна и толкова ограничена, нали ме разбирате, мис Савърнейк. Чиста завист, само защото някой изглежда по-добре от теб и е по-млад.
— Да, разбира се — разсеяно се съгласи Хенриета, която работеше върху челюстта.
Още преди години се беше научила да изолира напълно съзнанието си. Тя можеше да играе бридж, да води смислен разговор, да пише писмо, без да ангажира мисълта си.
Сега бе изцяло завладяна от стремежа да види как изпод пръстите й се ражда главата на Навзикая1, като леко злобната струйка на бръщолевенето, която извираше от тези прелестни детски устни, не можеше да проникне в заключеното й съзнание. Поддържаше разговора без усилие. Беше свикнала с приказливи модели.
Истинските професионалистки съвсем не се влияеха от принудителното бездействие, докато аматьорките се смущаваха и често пъти изпадаха в многословни откровения. Една незначителна част от съзнанието на Хенриета слушаше и отговаряше, а някъде от много далеч се обаждаше истинската Хенриета „Просто, подло, злобно същество, но какви очи… Какви възхитителни очи…“
Тя остави момичето да приказва докато работеше върху очите. Щом стигне до устата ще й каже да млъкне. Чудно как може от тези съвършени устни да се излива такава злост.
„По дяволите! — ядоса се в себе си Хенриета — Развалих дъгата на веждата. Какво става за бога? Много съм подсилила костта — тя е тънка а не масивна.“
Изправи се, като намръщено местеше поглед от мъртвата глина към живото същество.
Дорис Сандърс продължаваше:
— Добре, викам аз, не виждам защо мъжът ти да не ми направи подарък, щом като иска. Освен това казвам, не е необходимо да ми правиш такива намеци. Гривната беше толкова хубава, мис Савърнейк, наистина много сладка. Вярно, че горкият човек не можеше да си я позволи, но беше много мило от негова страна и аз със сигурност няма да я върна!
— Разбира се, че няма — измърмори Хенриета.
— Не че е имало нещо между нас — нещо неприлично, искам да кажа — нищо такова, естествено.
— Да сигурна съм, че не би могло да има… — отговори Хенриета. Лицето й се проясни. Следващият половин час тя работи настървено. Глината се размазваше по лицето и косата й, докато я отмяташе назад с нетърпелива ръка. Очите й бяха заслепени от ожесточено желание. Беше близо… почти го беше уловила… Само още няколко часа и агонията й щеше да свърши — тази агония, която я беше сграбчила в лапите си през последните десетина дни.
Навзикая — тя самата се беше превърнала в Навзикая, беше ставала с Навзикая, беше закусвала с Навзикая и беше излизала навън с Навзикая. Беше кръстосвала развълнувано улиците, изпаднала в състояние, граничещо с нервно разстройство, без да вижда нищо, освен смътно витаещото пред очите й прекрасно лице.
Беше разговаряла с професионални модели, приемаше и отхвърляше класическия тип, за да остане пропита от дълбоко неудовлетворение…
Тя искаше нещо, което да й помогне да роди началото, което да даде живот на почти оформената й представа. Изминаваше огромни разстояния и с радост приветствуваше физическата умора. Безкрайният неутолим копнеж да зърне това нещо я пришпорваше до изтощение…
Вървеше като сляпа. Не забелязваше нищо около себе си. През цялото време се напрягаше, напрягаше се да види желаното лице… Чувствуваше се отпаднала болна и нещастна…
И тогава съвсем неочаквано, видя своя блян. Видя Навзикая! В автобуса на който се беше качила безцелно, очите й съзряха Навзикая — детския овал на лицето, полуотворените устни и очите — прекрасни, блуждаещи и празни.