— Затова — продължи абатът — смятам, че всеки случай, отнасящ се за грешката на пастир, може да бъде поверен единствено на хора като вас, които умеят да разграничават не само доброто от злото, но и това, което е уместно, от това, което е неуместно. Приятно ми е да си помисля, че вие сте осъждали само когато…
— … обвиняемите са извършвали престъпления, отравяли са хора, покварявали са невинни деца и са вършили други нечестиви дела, които устата ми не се осмелява да изрече…
— … че сте осъждали само когато — продължи абатът, без да обръща внимание на прекъсването — присъствието на демона е било толкова очевидно за всички, че не сте имали възможността да действате по друг начин, та опрощаването да не изглежда по-скандално от самото престъпление.
— Признавал съм някого за виновен — уточни Уилям — единствено когато е извършвал такива престъпления, че можех да го предам с чиста съвест на светските власти.
Абатът се поколеба за миг и запита:
— Защо продължавате да говорите за престъпни деяния, без да споменавате за подбудата на дявола?
— Защото да съдим за причините и следствията, не е никак лесно; мисля, че единствен съдник може да бъде само Всевишният. Нали толкова трудно установяваме връзката между такова очевидно следствие като едно изгоряло дърво и светкавицата, дето го е подпалила, че изследването на дълги вериги от причини и следствия ми се струва не по-малко безумно от опита да издигнем кула, стигаща до небето.
— Учителят Аквински33 — напомни абатът — не се побоя да докаже само с помощта на разума съществуването на Всевишния, като изследва причина по причина, докато стигна до непричинената първопричина.
— Кой съм аз — възрази смирено Уилям, — че да оспорвам учителя Аквински? Та неговото доказателство за съществуването на Бога е подкрепено с толкова много други доказателства, които само потвърждават неговите изводи. Както бе известно още на Августин, Бог говори в душите ни, а вие, Абон, щяхте да възхвалявате Бога и неговото съществувание дори и ако Тома не беше… — Спря и добави: — Предполагам.
— Разбира се — побърза да го увери абатът.
Така моят учител прекъсна умело една схоластична дискусия, която явно не му допадаше. После продължи:
— Да се върнем на процесите. Да предположим, че някакъв човек е бил отровен. Това е факт, доказан опитно. Благодарение на неопровержими признаци мога да допусна, че той е бил отровен от друг човек. Умът ми може да се намеси в подобна верига от прости причини с известна увереност във възможностите си. Но как да усложня тази верига, като допусна, че това злодеяние е било сторено от друга намеса, не на човека, а на дявола? Не казвам, че е невъзможно, дяволът също оставя подире си ясни следи като вашия кон Брунело. Но защо трябва да търся такива доказателства? Нима не е достатъчно да знам, че виновен е именно този човек, и да го предам на светската власт? Във всички случаи, нека Бог му прости, той ще бъде наказан със смърт.
— Но аз знам, че преди три години на един процес в Килкани срещу няколко души, обвинени в нечестиви деяния, вие, след като сте открили виновните, не сте отрекли участието на нечестивия.
— Но не го потвърдих категорично. Вярно е, не го отрекох. Кой съм аз, че да съдя за помислите на дявола — и добави, сякаш за да подчертае мисълта си, — особено в подобни случаи, когато възбудилите инквизиционния процес — сиреч епископът, градските съдии и целият народ, а може би и самите обвиняеми — наистина държаха да се уверят в намесата на нечестивия? Може би единственото истинско доказателство за неговата намеса е упоритостта, с която всички в този момент искат да се уверят, че той се намесва…
— Следователно — рече с тревога абатът — искате да кажете, че в много процеси дяволът не се проявява единствено във виновните, а може би — и най-вече — в съдиите?
— Как бих могъл да твърдя подобно нещо? — възрази Уилям и аз забелязах, че той формулира въпроса така, та абатът да не може да потвърди, че е възможно да го стори; Уилям използва мълчанието му, за да отклони разговора в друга насока. — Така или иначе, това са минали неща. Отказах се от тази благородна работа, сторих го по волята Божия…
— Несъмнено — съгласи се абатът.
— …и сега — продължи Уилям — се занимавам с други деликатни въпроси. Бих желал да се заловя с това, дето ви тревожи, стига да ми го кажете…
Изглежда, абатът се зарадва, че можа да прекъсне предишния разговор и да се върне на своя въпрос. Като подбираше предпазливо словата, той заразказва със заобикалки за някаква необичайна случка, станала преди няколко дни и причинила голям смут сред монасите. Добави, че разказвал това на Уилям, понеже, знаейки го като голям познавач на човешката душа и на помислите на нечестивия, се надявал, че ще отдели от скъпоценното си време, за да разплете една мъчителна загадка. А се случило следното: трупът на Аделмо от Отранто, млад монах, спечелил си слава на голям майстор миниатюрист, който разкрасявал ръкописите в библиотеката с прекрасни рисунки, бил намерен една сутрин от един козар под склона, над който се извисява източната кула на Зданието. Другите монаси го били видели в хора по повечерие, но тъй като не се явил на утринната молитва, те си рекли, че трябва да е паднал там в най-тъмните часове на нощта. Същата нощ имало голяма снежна буря, снежните парцали, носени от бурния южен вятър, режели като остриета, сякаш се сипела градушка. Размекнато от снега, който отначало се разводнил, а после се втвърдил на лед, тялото му било намерено в подножието на стръмния скат, разкъсано от скалите, по които отскачало. Бедното, крехко тленно създание, дано Бог се смили над него! Тъй като, падайки, тялото отскачало на много места по скалите, трудно било да се разбере точно откъде е паднало; все пак сигурно от някой прозорец — от трите реда прозорци, опасващи трите страни на кулата, дето гледат към бездната.
33