– Аз не. – Момичето нямаше да получи от нея нито една похвална дума, докато не станеше съпруга на скъпия Публий. Тогава щеше да ѝ бъде като дъщеря, но сега беше само източник на неприятности. – Не ми харесва как е облечена.
Всъщност нямаше нищо нередно в тясната сребристосива дреха с висока яка, но някак си изглеждаше...
– Думата, която ти убягва, е ослепителна. – Адриан разклати замислено виното в чашата. – Другите момичета тук са се постарали просто да са привлекателни. И след десетина години ще заприличат на майките си – дебели и наплескани с грим. Не и моята Сабина.
– Колко мило, че я хареса – стисна устни Плотина.
– Помня как веднъж-дваж съм срещал чудовищната ѝ майка – продължи Адриан. – Ужасна жена, но никой не може да отрече, че имаше стил. Успяваше много майсторски да привлече всички погледи, когато се появи някъде... Вибия Сабина явно не прилича на нея, но и тя притежава стил. Дори още по-добре, притежава ум. С течение на времето... – Адриан вдигна чашата си за доволна наздравица – ще се превърне в истинско произведение на изкуството.
– Хмм... – Плотина затвори очи. Слепоочията ѝ вече пулсираха, в помещението беше шумно и гостите се насочваха към триклиниума[17] за вечерята. – Придружи ме до трапезата – помоли тя скъпия Публий, който веднага ѝ протегна ръка. – Налага се да изпълня дълга си, въпреки че не съм в състояние да преглътна нито една хапка. Главата ме боли ужасно.
ТИТ
Тит наблюдаваше дискретната борба с лакти, докато гостите се настаняваха по лектусите[18]. Всички искаха да са до почетното канапе на императора, украсено с копринени възглавнички и бръшлян. Никой, от друга страна, не искаше да дели място с императрицата. И цял рояк младежи се блъскаха да седнат до Вибия Сабина. Трибун Адриан се настани от лявата ѝ страна, но Тит (настъпвайки решително крака на млад едил[19]) успя да се намести ндясно от нея.
– Здрасти – поздрави я той. – Изглеждаш прекрасно.
Вместо момичето с нехайна плитка и обикновена туника, което виждаше по време на периодичните си срамежливи визити най-често в библиотеката, сега тя изглеждаше неузнаваемо изтънчено – сияйна нимфа, изтегната върху тапицирания с коприна лектус, в тясна сребриста дреха, разкриваща глезените ѝ, с вдигната високо и старателно пригладена коса. Никакви бижута, за разлика от другите момичета, накичени, за да заслепят ухажорите – само една обеца в египетски стил, дълга сребърна обеца с проблясващи гранати, докосваща рамото ѝ.
– Радвам се, че не изглеждаше така, когато ти предлагах брак – уточни искрено Тит. – Нямаше да съумея да обеля нито дума.
Сабина се засмя, но трибун Адриан от другата ѝ страна се намръщи. Първата върволица роби влязоха със сребърни подноси и се разнесе изкусителен аромат на печено свинско и пушени стриди.
– Кой си ти, млади човече?
– Тит Аврелий Фулвий Бойоний...
– Да, чувал съм за теб. По-скоро за баща ти. Не трябва ли да си още на училищната скамейка? – Трибун Адриан насочи вниманието си към Сабина, пренебрегвайки напълно Тит. – Надявах се да продължим разговора си за архитектурните възгледи на Аполодор, Вибия Сабина. Куполите му изобщо не ме вълнуват...
Тит така и не успя да продума повече. Адриан обсеби Сабина с лекота, на която Тит завидя. "Де да бях на двайсет и шест, а не на шестнайсет. Да бях очарователен, а не срамежлив." Представи си, че е светски мъж, облегнат нехайно до Сабина, че беседва със съвършена смесица от интелигентност и чувство за хумор, предлага ѝ подбрани хапки от всяко ястие с небрежен вид, знае кога точно да докосне китката ѝ с пръст, за да придаде на разговора интимна атмосфера. Как копнееше да е трибун Адриан, а не Тит, който трябва да е на училищната скамейка!
Тит сви тъжно рамене и се зае с храната. Докато дойде денят, когато няма да е най-младият на празненството, вероятно е обречен да кима мълчаливо и да изслушва другите. Изяде пушените си стриди и подлютените морски таралежи и насочи вниманието си към разговорите, течащи гладко между лектусите. Помисли си, че се дължи на Траян – беше император, но очевадно не изпитваше необходимост да е център на вниманието. Насърчаваше другите да говорят и ги изслушваше съсредоточено. Веднъж дори погледна добросърдечно Тит и подхвърли:
– Е, момче, ти си от тихите води, нали? Познавах баща ти. Преди стотина години бяхме заедно трибуни. И ти ли планираш да си пробваш късмета в легионите, млади Тит?
Тит не си представяше нещо по-ужасно. Кал? Походи? Битки? "Предпочитам да ме изядат вълците." Но не можеше да го каже на високия, добре сложен император, енергичен и загорял от слънцето, в обикновена туника и къса военна подстрижка, със засмени очи, насочени благодушно към най-маловажния гост. Неговият император, който на четирийсет и девет изглеждаше с десет години по-млад и готов да скочи в миг от лектуса и да се впусне в битка.
19