— Искам да кажа… Чингис Коен… Не е ли нелепо? Да не е превъртял или що? Тоест… да заколи половин дузина изкуфели жреци и да изчовърка скъпоценните камъни от свещените статуи — да, възможно е. Но да нападне сам четирийсет хиляди стражи — та това е сигурна смърт!
— А, няма да бъде сам — учтиво напомни господин Сейвлой.
Ринсуинд примига. У Коен очевидно имаше нещо, заради което околните се заразяваха с оптимизма му, сякаш е хрема.
— Да, да. Разбира се. Моля за извинение. Бях забравил. Значи седмина срещу четирийсет хиляди? Не ми се вярва да срещнете особени затруднения. А аз ще си тръгвам. Колкото може по-бързо.
— Имаме план. Нещо като… — Новият варварин се запъна. Очите му леко се замъглиха. — Не се ли сещате? Пчелите го правят. И осите. Май и някои видове медузи, доколкото си спомням… Как ми избяга тази дума… Все едно. Ще бъде най-голямото по рода си, убеден съм.
Ринсуинд го изгледа безизразно.
— Не видях ли тук един кон в повече?
— Чакайте да ви дам нещо — спря го бившият учител. — Вероятно ще ви помогне да разберете. В това е разковничето…
Подаде му малко снопче хартия, скрепено с конец в единия край. Ринсуинд го натика припряно в джоба си — успя да прочете само заглавието: КАКВО ПРАВИХ ПРЕЗ ВАКАНЦИЯТА.
Според Ринсуинд възможностите му за избор бяха съвсем недвусмислени. Имаше го град Хунхун — обсаден, очевидно гъмжащ от бунтовници и други опасности, имаше го и всичко останало.
Следователно беше много важно да знае къде е този град, за да не се натъкне на него случайно. Изслуша внимателно напътствията на господин Сейвлой и отпраши в обратната посока.
Все някъде може би щеше да намери отплаващ кораб. Естествено старшите магьосници биха се изненадали, като го видят да се завръща, но защо да не им каже, че е нямало никой вкъщи?
От подножията на планините се спусна в привидно безкрайна влажна равнина, из която в мъглата се виеше толкова оплетена река, че май непрекъснато се срещаше със самата себе си.
Всичко бе заето от шарените кръпки на усърдно обработвани ниви. Ринсуинд обичаше природата, стига между него и нея да има здрава градска стена. Околността обаче трудно влизаше в определението за природа. По-скоро си беше безгранично стопанство. Нарядко от земята стърчаха огромни камънаци с опасно ератичен вид.
Понякога мярваше в далечината прилежни стопани. Доколкото успяваше да различи, основното им занимание беше местенето на пръст.
Зърваше и по някой мъж до колене във водата, хванал края на връв, стигаща до халка в муцуната на бивол. Животното преживяше и от време на време си изпразваше червата. Мъжът държеше връвта, като че няма друга цел и работа в живота си.
По пътя също се срещаха хора. Почти всички бутаха ръчни колички, натоварени с изпражнения от водни биволи, а може би и с пръст. Не обръщаха внимание на Ринсуинд. Всъщност дори подчертано не го забелязваха. Подминаваха го бързешком, загледани в почвената динамика с човешко участие или във физиологичните процеси на биволите.
Ринсуинд пръв би признал, че е муден в мисленето.14 Само че вече бе натрупал достатъчно опит, за да разпознае признаците. Тези хора се преструваха, че не го виждат, защото не биваше да зяпат конници.
Вероятно произхождаха от прадеди, на които е било втълпявано, че ако се взираш прекалено нахално в човек на кон, изпитваш неприятното усещане от пръчка, пернала те през ухото. И нежеланието да се взират се е превърнало в наследен условен рефлекс. А и едва ли онези, които все пак са зяпали конниците, са живели достатъчно, за да оставят потомство.
Реши да направи експеримент. Следващото возило, повлякло се край него, носеше не пръст, а хора — петима-шестима, насядали около грамадното колело в средата. Спомагателният начин за придвижване беше малко платно, опънато да лови вятъра, а основният — нечий прадядо или поне мъж на възраст да е нечий прадядо.
Коен му бе обяснил: „Тука има хорица, дето могат да бутат натоварена каруца поне трийсетина мили само с паница просена каша и отвара от кости в корема. Туй какво ти говори, а? На мен ми говори, че някой друг е излапал телето.“
Ринсуинд реши да научи нещо за местните нрави, а и да поупражнява езика. От години не бе изричал думица на тази реч, само че Ридкъли бе казал истината — наистина имаше дарба за езиците. В Ахатовата империя си служеха с не много на брой основни срички, по-важни бяха интонацията, ударението и контекстът. Думата за „пълководец“ би могла да прозвучи като „дългоопашат мармот“, „мъжки полов орган“ или „вехт курник“.