— С какво мога да ви бъда полезен, уважаема господарке? — попита главният слуга.
— Нищо не ми е нужно — отвърна Рейко. — Излизам.
Слугата заяви високомерно:
— Една дама не може да излиза от двореца сама просто ей така. Това е против закона.
Той уреди ескорт от прислуга и войници. Извика един паланкин и шестима носачи и я настани вътре сред пищните меки възглавници. Връчи на командващия ескорта официалния документ, който позволяваше на Рейко да влиза и да излиза от двореца, и се обърна към нея:
— Какво да кажа на господаря Сано, накъде сте се отправили?
Рейко се вбеси. Искаше да се разходи, за да разсее мрачните мисли, а ето че сега я придружаваше антураж от шестнайсет души!
— На гости при баща ми — отвърна тя, приемайки поражението.
От прозорците на паланкина Рейко проследи как ескортът представи пропуска й на охранителния пункт при входа на двореца, после шествието продължи надолу по хълма към кварталите покрай река Сумида. Някъде далеч на запад се мержелееше устремен към небето връх Фуджи10.
Минаха през административния район, разположен в Хибия, на юг от замъка Едо, където живееха висшите държавни чиновници. Именно тук Рейко бе изживяла детството си, за чийто край сега скърбеше тъй силно.
В имота на съдията Уеда тя слезе от паланкина и продължи сама, без придружителите си.
— Татко вкъщи ли е? — попита тя една слугиня.
— Да, но в момента гледа дело.
Рейко подмина безшумно административните канцеларии и се затвори в една стая, разположена точно до съдебната зала. Помещението, някогашен килер, беше точно с размерите на една татами. Бе сумрачно и задушно и въпреки това Рейко бе прекарала тук най-щастливите мигове от живота си. През решетестата преграда на една от стените Рейко можеше да вижда и да чува какво става в съдебната зала. Баща й тъкмо изслушваше оправданията и клетвите на някакъв лихвар, че не е убил съдружника си. В такива случаи Рейко често бе прошепвала мнението си през преградата — кой лъже, кой казва истината, кой скрива или премълчава нещо — и неведнъж бе удивявала съдията Уеда с проницателността си. Сега тя не се сдържа и тихо рече:
— Лихварят лъже, татко. Той е ревнувал съдружника си. А сега цялото им състояние остава само за него. Притисни го, той ще се пречупи и ще направи признания.
Съдията се сепна, раменете му се сковаха и той леко извърна глава. После, вместо да разпита обвиняемия, обяви:
— Заседанието се прекратява за малко!
Миг по-късно вратата към стаичката на Рейко се отвори. Баща й я гледаше с тревога.
— Дъще — той я хвана под ръка и я отведе по коридора към личния си кабинет. — Първото ти посещение в родния дом не бива да става преди утрешния ден, а и съпругът ти трябва да те придружава. Знаеш какъв е обичаят. Какво правиш тук сама в този момент? Случило ли се е нещо?
— Татко, аз… — Рейко изхлипа и се притисна в баща си. После изля опасенията си относно брака и тъгата по мечтите си, които не можеше да забрави. Баща й я изслуша със съчувствие, но когато тя свърши и се поуспокои, той поклати глава и рече:
— Не трябваше да те възпитавам така, че да очакваш повече от живота, отколкото е възможно за една жена. Но стореното — сторено. Отсега нататък твоето място е до съпруга ти. Прибери се у дома и бъди благодарна, че не ти се налага да работиш, за да спечелиш за купичка ориз както много други жени, които нямат твоя късмет. Подчинявай се на мъжа си, той е добър човек — и баща й я проводи до външните врати.
Рейко неохотно се качи в паланкина. Потърси с език горчивия вкус на багрилото върху зъбите си и кимна скръбно в потвърждение на мъдростта на баща й. Изведнъж се сепна. Скочи и бързешком се отправи обратно към къщата, но този път към своята стая. Извади от шкафа двата си меча — единият дълъг, а другият — къс, и ги притисна до гърдите си. После прибра скъпоценните оръжия в ножниците им и се настани в паланкина. Сега вече спокойно пое обратно към замъка Едо. Защото бе открила начин, как да реализира мечтите си за приключения и по-смислен живот — като застане редом с мъжа и си и се заеме с разследването на странната смърт на сокушицу Харуме.
Глава 4
Сред бордеите на Кодемачо, недалеч от реката в североизточната част на търговския район Нихонбаши, застрашително се издигаха високите каменни зидове на затвора Едо. Сано мина с коня си по моста и се отправи към обкованата с желязо порта. На пост в стражниците стояха пазачи. Дошини докарваха в сградата оковани с вериги престъпници да чакат присъдата си или ги отвеждаха към мястото за екзекуции. Както всеки път, когато наближеше това място, Сано изпита чувството, че въздухът става по-студен, сякаш затворът Едо прогонваше слънчевата светлина и излъчваше миазми на смърт и гнилоч. Високопоставените самураи избягваха да стъпват тук поради религиозния страх от духовно омърсяване. Но само тук Сано можеше да научи истинската причина за смъртта на Харуме.