Само че съветникът и приятел на краля — Сюли, започнал да хвърля къчове срещу тази идея. Не гледал с добро око на подобен брак, който по негово мнение щял да бъде като бомба със закъснител в бъдеще, когато дойдел моментът за наследяване на трона. Хубавата Изабела вече имала дечица от Анри, които не можели да се водят за престолонаследници, но които един ден можели да отровят живота на онези, които щели да се родят при един официален брак, влизайки в кралското родословие. А Сюли, който бил мъдър и улегнал мъж, мислел повече за циците на Мариана18, отколкото за каквито и да било други цици. Анри се озъртал и несъмнено щял да пренебрегне мнението на министъра си, ако Габи не се била споминала внезапно, отровена не от гъби, а от един лимон. А за курветина, решила на всяка цена да се омъжи за краля на Франция, отровен можел да се окаже всеки плод. Скръбта на Анри IV била неописуема, но траяла само броени дни. След което монархът се заутешавал с друга кикиморка на име Анриета д’Ентраг. И се започнал нов роман. Сюли веднага разбрал, че с този чейндж Франция не печелела нищо и че възниквал все същият проблем. А той все пак не можел да бъде разрешен по същия начин. Тогава той убедил краля да се ожени за Мария Медичи с довода, че с това ще се подсили държавният трезор, защото по онова време нямало по-богати от флорентинците. Държавническите съображения надделели у навареца и той последвал съвета на Сюли. Папата с удоволствие анулирал брака му с Маргарита и така Мария се възкачила на престола като кралица на Франция. Инициалите на имената им съвпадали, тъй че не станало дори нужда да се сменят инсигниите, вплетени или избродирани тук-таме. Но Анриета д’Ентраг не се примирявала с това положение и атмосферата в Лувъра се нажежила. За да поуспокои двете дами, Анри им направил едновременно по едно дете. Но това още повече изтегнало отношенията помежду им. И когато започнели да скубят твърде шумно косите си една на друга, той потърсвал спокойствие при трета. С една дума, наред с останалите си качества бил много уравновесен мъж.
И това можело да продължи още дълго време за благото както на жените околовръст, така и на целокупния френски народ. Но не било писано така. Един ден, докато се придвижвал с каляската си по улица „Ла Феронри“, някакъв си Равайак се спуснал върху му и го пронизал с три удара с кинжал в непосредствена близост до сърцето, при което бликнал фонтан от кръв.
— И той също ли произнесъл тогава исторически думи? Нещо от рода на: „Ако умирам, то е за Франция!“ — попита Берю.
— Произнесъл е — потвърдих аз. — И това, което е казал, му подхожда. Не изревал „Мъртъв съм!“ като Анри II, нито пък „Мръсникът ме уби!“ като Анри III, а просто изрекъл тихо: „Нищо работа!“, и веднага умрял. Последните му думи съответствали на тона
на целия му живот: те били успокояващи, оптимистични, без нотка на истерия или упрек. Няма съмнение, че ако е бил оживял, е щял да прости на нападателя си.
Берю поклати глава.
— И защо този Равайак е направил това?
— Никога не се разбрало. Издържал последвалите при разпита мъчения, без да отрони и дума, и умрял с тайната си. Твърди се, че е бил нает от някоя от милите женички на краля, дори от самата кралица.
Съществува и хипотезата, че това е било последствие от остатъците от религиозната вражда… Но мистерията си остава до ден-днешен.
Както винаги и сега Берю извлече уместно заключение от лекцията:
— Не са били късметлии тези високопоставени адаши. Името Анри ги е превърнало дори направо в кутсузлии. Не им се е отразило здравословно. И ако ми кажеш, Тони, че някой нататък е бил наречен така, просто няма да ти повярвам.
— Улучи направо в десятката, Дембо. Анри IV бил последният крал на Франция, носещ това фатално име.
Документално четиво
Гневът на Берюриак
След като внимателно оглежда известно време съседа си по маса, когото виждаше за пръв път, пияндурникът — постоянен посетител на кръчмата, махна на кръчмаря да му донесе още една оканица вино и попита:
— Ти, байно, май не си тъдявашен?
— Не — призна Берюриак. — Не съм тъдявашен. Той беше червендалест мъжага с рижа брада и тежък поглед, който обикновено говори, че носителят му или мисли много, или не мисли въобще.
— И откъде си? — продължи да го подпитва пиячът.
— От Ангулем — неохотно отвърна Берюриак.
Другият възкликна радостно:
— Я глей ти! Че аз съм от Тувр, а той е на един хвърлей място!
— Наистина — съгласи се Берюриак. — Не е далече от Ангулем.