Приложение X
СИМЕОНОВИТЕ ПЛАНОВЕ ЗА БРАЧЕН СЪЮЗ С ИМПЕРИЯТА
По време на втората война на Симеон с Империята научаваме за плановете му да свърже семейството си с императорския двор. Единствените две известия за това са твърде смътни, но от тях става ясно, че въпросът е бил от голямо значение. В написаната няколко години по-късно кратка тенденциозна хроника, обхващаща управлението на непълнолетния Константин VII, Евтихий Александрийски посочва като повод за Симеоновата война отказа на императора, от чието име управлявала майка му Зоя, да даде сестра си за жена на сина на българския владетел, както искал Симеон.546 През зимата на 920—921 г., когато Роман здраво държал властта в ръцете си, патриарх Николай пратил на Симеон писмо, в което му напомнял, че преди време е искал да се сроди с императора, но тогавашното правителство на Империята му е отказало. Сега, пишел той, се откривала такава възможност. Роман желаел да ожени или някой императорски потомък за българска княгиня, или обратното. Николай особено подчертавал факта, че сега Симеон можел да осъществи стремежа си. Но очевидно Симеон пренебрегнал предложението. В отговор той поискал детронирането на Роман.547
Почти е сигурно, че Евтихий е бил погрешно осведомен за лицата, предвидени в брачните планове. Единствената сестра на Константин, която не била починала още в детските си години, била заварената му сестра Августа Ана, родена много преди 892 г.; след смъртта на майка й Лъв я коронясал временно за императрица, а през 898 г. я предложил за жена на Луи Провансалски. Този брак не се осъществил, но оттук нататък за Ана не се споменава повече. А като се има предвид от какво значение е бил тогава всеки жив член на императорското семейство, това мълчание ни дава повод да предположим, че скоро след това е починала. Едва ли е възможно тя да е била обект на настойчивите брачни домогвания на Симеон. Но освен може би нея, през 913—919 г. е имало само един неженен член на императорското семейство и това е бил самият император.
Следователно Симеон трябва да е имал за цел да ожени младия император за една от дъщерите си. Това е далеч по-правдоподобно; като тъст на императора той е щял да заема положение, от което би могъл да се домогне до императорския престол — както всъщност успял да направи Роман. И това обяснява пренебрежението му към предложенията на Николай от 920—921 г. Тогава било твърде късно — Константин вече бил женен за Елена Лакапина, а баща й бил император. Единственото, което можел да направи Симеон, било да настоява гневно за абдикирането на Роман.
Възниква въпросът кога точно Симеон е направил предложението. Най-естествената възможност за това е била срещата му с Николай през август 914 г.; вероятно предложението му било прието благосклонно и Симеон получил смътно обещание за женитбата. В желанието си да бъде сключен мир, Николай бил склонен да приветствува това предложение. Но майката на императора, Зоя, явно е била на друго мнение. Следователно нейното идване на власт е дало повод на Симеон отново да вземе оръжието. С това може да се обясни и мълчанието на Николай по въпроса, докато всичко не се превърнало в минало: като се имат предвид собственото му обещание и отказът на правителството, на което служел, да го изпълни, Николай явно се е чувствувал твърде неловко, за да споменава за това. Такава е според мен истината, която се крие зад тези неясни загатвания за женитба. Симеон възнамерявал да се възкачи на императорския трон, омъжвайки дъщеря си за онзи, който го заемал, а Николай почти обещал да му осигури това. Единствено майчината любов на Зоя и фактът, че същата идея хрумнала и на великия друнгарий, спасили императора и Империята.
Приложение XI
МИРНИЯТ ДОГОВОР ОТ 927 Г. И ТИТЛАТА НА ПЕТЪР
Знаем, че с мирния договор от 927 г. правителството на Империята се съгласило да признае българския владетел Петър за цар (Βασιλεύς); така било съобщено и на кремонския епископ Лиудпранд от императорската канцелария, когато се оплакал от предимството, давано на българския пратеник.548 Освен това изрично се съобщава как Мария Лакапина тържествувала, че се омъжва за цар.549 Тук нямаше да има никакъв проблем, ако не беше един пасаж в De Ceremoniis. Там, сред приетите обръщения, които трябвало да бъдат използувани при аудиенциите на чужди пратеници, се говори и за „духовния внук на императора (πνευματικός εγγονός), княза (Άρχων) на България“, и никъде българският владетел не се нарича цар. Малко по-долу, сред формулировките, които императорите следвало да използуват в писмата си до чужди владетели, се говори и за едно обръщение от „Константин и Роман, императори, до княза на българите“, след което се отбелязва, че напоследък се използувал изразът (τό άρτίως γραφόμενον) „от Константин и Роман до техния духовен син, царя на България“ (τόν κύριον ό δείνα βασιλέα Βουλγαρίας).550 Β първата от тези формулировки имената на императорите почти със сигурност са били прибавени допълнително — те би трябвало да се отнасят до Константин Багренородни и Роман II, които всъщност са използували само второто обръщение. Но не е така лесно да се обясни фразата „духовен внук“ в обръщението при аудиенция. Ако трябва да вземем под внимание светското родство, епитетът „духовен“ е неуместен, но зад думата „внук“ би трябвало да се крие някакъв смисъл.
550