Така прабългарите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий. Остава ни само да разкажем за най-могъщия им клон, единствения, оцелял сред бурите на столетията. Аспарух, не така буен, както по-младите си братя, но по-предприемчив в сравнение с по-старите, минал по бреговете на Черно море, прекосил големите реки на степите и стигнал до блатистите земи, където Дунав се влива в морето.
[#11 Нито един автор от VI в. всъщност не нарича кутригурите или утигурите „българи“, но идентичността им става ясна при по-късните автори.]
[#16 Procopius. De Bello Gothic, IV, 4, p. 475.]
[#22 Приемам теорията на Златарски. Вж. Приложение II.]
[#26 Chronique de Jean de Nikiou, p. 580.]
[#27 Nicephorus, pp. 12, 24.]
Глава II
ВАРВАРИ НА БАЛКАНИТЕ
Векове наред Балканският полуостров бил арена на варварски нашествия, земя, която дивите племена плячкосвали, опустоша-вали и оставяли разорена след себе си. Но до шестото столетие нито едно от тях не я превърнало в свой постоянен дом. Готи и гепиди, сармани и хуни — всички минали оттук, оставайки зад гърба си кръв и пожарища, а после се отправили да търсят по-богати земи. На един по-мирен народ — славяните — се паднало да наследи Балканския полуостров.
Тук определението „мирен“ е относително. Но проникването на славяните станало почти незабележимо, скрито в сянката на по-страховити и драматични преселения. През IV в. славяните изглежда още са се спотайвали в своята родина — горите на Западна Русия. В началото на VI в. светът, който до този момент ги пренебрегвал, с изумление осъзнал, че славяните са залели цяла Централна Европа — от Елба и Алпите до руските реки, от Балтийско море до Сава и Дунава. Имперските държавници, следящи с безпокойство Дунавската граница, се разтревожили. Макар и не така диви като хуните, славяните били твърде многобройни, а едно от техните племена, антите, намиращо се тогава при устието на Дунава, се славело с войнските си качества.
Бурята се разразила по времето на император Юстиниан — в началото по-слабо, с отделни набези. През 534 г. славяните предприели първия си набег през реката. През 545 и 549 г. те проникнали до Тракия, през 547 г. — до Драч; през 550 г. застрашили Адрианопол и великия град, за който толкова дълго и все още напразно воювали — Солун.39 През 558 г., следвайки кутригурите, те достигнали стените на Константинопол.40
Към края на века аварите постепенно се превръщали във все по-голяма заплаха и славяните решили да си намерят по-сигурни домове отсам Дунава. През 581 г. те за първи път навлезли в Балканите и останали там.41 През следващите години поселищата им стремително се увеличили. Между 584 и 589 г. те нахлували не по-малко от десет пъти в Континентална Гърция.42 Аварите последвали славяните-бежанци и дори се случвало да се съюзяват с тях срещу Империята. През 597 г. те извършили първата голяма обсада на Солун, когато се наложило св. Димитър да се притече на помощ за спасяването на своя град.43 През 601 г. император Маврикий, след като победил аварите, сключил договор, според който границата на Империята все още минавала по Дунава.44 Но това си останало само на думи. През следващите години размириците около узурпирането на властта от Фока, както и войната с персите наложили изтеглянето на имперските войски от Балканите и славяните се оказали с развързани ръце. Те нахлули в Далмация, разрушили старата столица Салона и залели целия полуостров на изток, докато към четвъртото десетилетие на века само големите крайбрежни градове и Албанските планини останали незасегнати; дори в Пелопонес възникнали славянски селища.45
44
45