Но където и да се е намирала тази местност, тя е била в обезпокояваща близост със земите на Империята — с онези трудно управляеми балкански провинции, в които славяните стъпка по стъпка били обуздавани. Не можем да кажем точно в коя година Аспарух се е установил в Оглос. Вероятно това е станало постепенно, между 650 и 670 г.52 През тези години Империята била погълната от кръвопролитна война с арабите в Азия, а в Европа — от религиозните и политически спорове около монотелитската ерес. А през 668 г. убийството на клонящия към Запада император Констанс, извършено от един кубикуларий в банята, било последвано от краткотраен бунт. Но към 679 г. тронът вече бил в безопасност и войната с арабите била към края си. Император Константин IV Погонат, Брадатият, отлично съзнавал колко опасно би било да се допуснат нови нашественици на Балканите, които да разбунтуват или, още по-зле, да организират славяните. Ордите на Аспарух трябвало да бъдат отблъснати или разбити.
И така, имперските войски се отправили към Дунава — същият онзи поход, който бил провален от „болните крака“ на императора (това вероятно е евфемизъм за подагра). Резултатът бил съвършено различен от плановете на императора. Прабългарите победоносно отблъснали имперските нашественици и сами нахлули в Империята. Ордите им залели страната на юг чак до Варна, плячкосали я и взели безброй пленници. А докъдето достигнели, там се и заселвали. Те покорили славяните, населяващи тези земи, и застрашили градовете на Империята. Балканите не били подготвени за такава атака и не могли да окажат съпротива. Така, бързо и неочаквано, в началото на 680 г. Аспарух положил основите на днешна България, България на юг от Дунава.
Императорът се примирил със съдбата. Съкрушен от броя на пленените си поданици, той побързал да сключи мир. Всички земи отвъд северните склонове на Хемус чак до Дунава и границата с аварите (разположена неизвестно къде) били отстъпени на прабългарския владетел; освен това му бил обещан годишен данък, ако не предприема набези в пределите на Империята — унизителна отстъпка, но типична за византийската пресметливост: данъците излизали, общо взето, по-евтино на държавата,’ — отколкото войните.53
Невъзможно е да се установят с точност пределите на новата Аспарухова държава. На юг от Дунава източната й граница била Черно море, южната — планинската верига Хемус (Стара планина), а западната — вероятно река Искър. Но освен това имало и значителни територии на север от Дунава, в които влизала Бесарабия чак до р. Днестър и вероятно по-голямата част от Влашката низина. Тази неясна северна граница достигала Аварския хаганат.54 Но сега Аспарух прехвърлил столицата си на юг от Дунава. Той бил не само завоевател, но и държавник. От самото начало Аспарух разбрал, че съдбата на държавата му зависи от славянското население. Славяните от североизточната част на Балканския полуостров, преследвани от спомена за аварите и страха от възстановяването на имперското господство, охотно се подчинили на Аспарух и едва ли не го приветствували като вожд, който щял да ги брани от опасности. Аспарух се възползувал от сговорчивостта им, за да ги организира; той разположил племената им по границите на държавата, а сам ги контролирал от центъра й, като построил своя дворец в Плиска, която превърнал в своя столица.
Плиска представлявала просто укрепен лагер, сбор от палатки или примитивни жилища, заобиколени от високи землени насипи. Тя била разположена на възвишенията, простиращи се на запад от Варна и свързваща Добруджанската равнина със склоновете на Хемус. Тази област била сърцето на новата държава. Славяните вероятно са били изселени от нея — тяхната задача била да служат за буфер по границите. Трудно е да се каже точно какви са били взаимоотношенията между прабългарите и подвластните им славяни. Малко вероятно е те да са се смесили още в самото начало, както твърдят някои български историци славянофили. Неубедителна е и разпространената версия, че прабългарските завоеватели са били само една шепа хора. Племето, което се заселило в Оглос и с такава лекота разгромило голямата добре обучена имперска войска, трябва да е било, съдейки по описанията на имперските историци, значително на брой. Невъзможно е да се изкаже окончателно мнение по въпроса, но изглежда в покрайнините на прабългарската държава са били разположени славянските племена, които запазили старите си вождове (скоро в прабългарския двор откриваме елемент на славянска аристокрация), но били контролирани от прабългарски наместници, докато в центъра са се намирали прабългарският владетел — Великият хан, неговите прабългарски сановници и прабългарските войски. Имперските историци от следващия век, описвайки войните с България, обикновено наричат врага си „българите и славяните“, като явно имат пред вид съюз, но не и сливане между тях. А в края на века научаваме за славяни, потърсили в Империята убежище от прабългарите55 — нещо, което показва, че населението на държавата все още не е имало предимно славянски облик.
54
Вж.